Днес се навършат 101 години от подписването на позорния и вреден за България Ньойски договор. Той е сключен между нашата страна и държавите от Антантата и с него се поставя край на участието ни в Първата световна война. От българска страна е подписан под огромен натиск от министър-председателя Александър Стамболийски в парижкото предградие Ньой сюр Сен.
Днес по този повод в Народното събрание от ВМРО прочетоха декларация, в която определиха Ньойския договор като национална катастрофа, която поражда дълбока криза в българското общество.
„Наследниците на сръбските окупатори и югославските комунисти невинно определяни днес като „дълбоката държава“ продължават да разделят и противопоставят българи срещу българи. Това не може да бъде забравено. Това не може да остане непоправено“, категорични са от политическата сила.
Публикуваме декларацията без редакторска намеса:
„На този ден преди 101 години в парижкото предградие Ньой сюр Сен е подписан мирният договор между държавите от Съглашението, победителите в Първата световна война и Царство България. Церемонията трае 25 минути – толкова, колкото една екзекуция. Договорът е изработен на Парижката мирна конференция, където българската делегация практически не участва, и има характер на диктат, чиято главна цел е да накаже България. Победителките забравят своите уверения за справедливите български искания от лятото на 1915 г., останало в историята на войната като „Българското лято“. Интересите на балканските ни съседи, наредили се на страната на победителите, за да запазят заграбените български земи след Междусъюзническата война от 1913 г., вземат връх над прокламираните принципи за следвоенно устройство.
България излиза от войната с надеждата, че обявените от американския президент Удроу Уилсън 14 точки ще бъдат следвани при изработката на мирните договори след войната. В тази програма се обещава „правото на народите да разполагат сами със себе си“ и правота на „национално самоопределение“. Предвижда се с победените държави да се сключат „открити мирните договори“, изработени след „открито обсъждане … пред очите на всички“. За българското общество прилагането на принципа за самоопределение е гаранция, че населяваните с преобладаващо българско население земи в Тракия, Добруджа и Македония ще останат в границите на царството. Българските държавници с основание разчитат, че Уилсън ще подкрепи справедливите български искания на Парижката мирна конференция, защото в хода на Първата световна война САЩ са единствената сила от Антантата, която не обявява война на България, а американският дипломатически представител в София Доминик Мърфи играе активна роля при подписването на Солунското примирие от 1918 г.
Българските надеждите останаха напразни. Европейските дела се решаваха от френско-английският дует, ръководен от Жорж Клемансо и Лойд Джордж, които начертаха условията на мира, определен като втора национална катастрофа. Президентът Уилсън напуска конференцията през септември 1919 г., а САЩ не ратифицират мирния договор.
По силата на договора земите, за които воюва България в Добруджа и Македония, населявани с 1 400 000 души, остават отново в границите на Румъния, Югославия и Гърция. От старите земи на царството са откъснати чести от Кулско и Трънско, Царибродско, Босилеградско и Струмишко, възлизащи на 2 566 кв. км. и население от 92 000 души. Двадесет и пет села са разделени наполовина. Западна Тракия с 8 712 кв. км. и 261 000 българи е предадена на Гърция, с което е загубен излазът на Бяло море. България трябва да плати на победителите огромната сума от 2 250 000 златни лв. за срок от 50 години. Българската армия е сведена до 20 000 доброволци, а всички въоръжени сили заедно с полиция, жандармерия и гранична стража не може да надхвърлят 33 000. Забранено е развитието на военноморски флот и военновъздушни сили. България се третира като несуверенна държава и се поставя под контрола на Междусъюзническа контролна комисия.
Ньойският договор определя историческо развитие на българите през целия ХХ век. Националната катастрофа поражда дълбока криза в българското общество. Крушението на националните идеали, огромните жертви, материалните загуби водят до остра поляризация и политическо противопоставяне. Въпросът за причините и отговорността за катастрофата изправя един българи срещу други българи. Идва времето на насилието и гражданската война. Авторитарни режими се редуват с военни преврати. Демокрацията се отхвърля и на нейно място се проектират оранжева или пролетарска диктатура, управление на елита или безпартийна власт.
Мирната ревизия на Ньойския договор става основен принцип на българската външна политика в следващите десетилетия. България се отказва да търси промени по пътя на войната и разчита, че правата на малцинствата могат да бъдат защитени чрез Обществото на народите. Този въпрос се отхвърля от управляващите в Белград, които провъзгласяват Вардарска Македония за Стара Сърбия, а българите за прави сърби. Атина налага заедно с подписването на Ньойския договор сключване на двустранна спогодба за размяна на население, с което се поставя началото на изселване на българите от Егейска Македония, а по-късно и от Западна Тракия. Поставена в условия да граничи със себе си, България не можеше да забрави и да преживее раните от войната. В свободните предели на царството пристигат над 1 000 000 бежанци, от Македония – 600 хиляди, от Беломорието и Тракия – 400 хиляди, от Добруджа – 100 хиляди, и от Моравско и Западните покрайнини – 50 хиляди. Те създават множество землячески, благотворителни, научни и обществени организации. Създават семейства, работят, отглеждат деца и не спират да гледат с надежда към родните места, където са оставили имот, роднини и спомени. Тази национална трагедия определя българската история и през следващата световна война. През Втората световна война беше поправена една от несправедливостите – връщането по мирен път на Южна Добруджа. Великите сили запазиха балканското статукво за сметка на българите. Реанимирането на Югославия под формата на комунистическа федерация доведе до създаването на Народна република Македония на антибългарска основа. Наследниците на сръбските окупатори и югославските комунисти невинно определяни днес като „дълбоката държава“ продължават да разделят и противопоставят българи срещу българи.
Това не може да бъде забравено. Това не може да остане непоправено.“
