Живеем в интересен и бързопроменящ се свят, в който са възможни и съгласия между противоположни обществени възгледи. Едно малко уточнение – такова съгласие се забелязва засега само на чисто академично равнище, но въпреки това, такива събития са нещо като болестта на „оптимизма“, която би могла да разпространи като пандемия и да зададе нов дневен ред в обществената политика. Интересно е как Клаус Шваб, председател на Световния икономически форум, т.е един от тези, който представляват едрия капитал, потвърди почти всичко написано от Ноам Чомски. Това пише анализаторът Станислав Тодоров в последния си анализ като уточнява, че Чомски е с антикорпоративни и антикапиталистически възгледи.
Клаус Шваб индиректно се съгласява с Чомски, че благоденствието в сегашната капиталистическа система се консумира от едно много малко и богато малцинство. А Брутният вътрешен продукт /БВП/, с който измерваме благосъстоянието си, според Шваб, е силно несъвършен инструмент, защото икономическият ръст е в полза само на една малобройна и много богата част от населението, а останалите регистрират дори нулево икономическо развитие. Всъщност и творецът на БВП Саймън Кузнец е на същото мнение, че творението му има много недостатъци и може да бъде прилагано само в определен исторически контекст. Относно проблемите, свързани с промените в климата, Шваб отново е солидарен с Чомски.
Шваб обаче не спира дотук, а изразява и критична гледна точка относно идеята за минимална държава – тази идея залага на отсъствието на държавата и на безкритичното следване на логиката на пазарния либерализъм, т.е бизнесът е важен, а не мнозинството от населението, ако мнозинството „закъса“ бизнесът просто ще „прецеди“ малко надолу, понеже държавата е минимална. Този механизъм на „прецеждането“ – на обезсилването на социалните функции на националната държава, който е поддържан от Милтън Фрийдман и Чикагската икономическа школа, е критикуван близо цяло десетилетие от Ноам Чомски. Макар и късно все пак и Шваб присъединява интелектуалната си подкрепа в тази посока и повтаря написаното от Ноам Чомски. Маргарет Тачър и Роналд Рейгън следваха сляпо пазарната логика в политиката /идеята за минимална държава/, а вторият, както казваше Чомски, „с усмивка ни казваше, че проблемът е в присъствието на държавата“, но глобалната пандемия ни показа друго, че дори и бизнесът има нужда от наличието на неминимална държава.
Пагубното състояние в обществата от липса на силни синдикални организации, които да защитават интересите на мнозинството на хората от могъщите корпоративни интереси, които са готови на всичко в името на печалбата – също е един от проблемите, около които съществуват мостове на съгласие между двамата автори. Шваб дори цитира изследване, с което показва, че колкото по-слаби са синдикалните организации, толкова по-големи са икономическите неравенства в определено общество.
И двамата са мнение, че повече така не трябва, а неолибералната система на свръхикономическата свобода за едни, която води до социална депривация на повечето, трябва да бъде поне коригирана, ако не – премахната. Не трябва определен корпоративен интерес да може произведе продуктите си в една страна, за да използва евтината работна ръка в нея, а да заплати данъците си в друга, защото там са най-ниски и да реализира проектите си в трета, защото там печалбата е най-голяма. За всички по веригата освен за този, който максимизира печалбата си, благодарение на неолибералната икономическа свобода, с която разполага, остават само последствията – от замърсената природа, влошеното здравословно състояние на хората от участието им в производствените дейности, избегнатите данъчни плащания в определена територия и др.
Това са последствията, които са причинени от определен корпоративен интерес на обществото и от които той е освободен от всякаква отговорност, защото ако вече стане неизгодно и се намали печалбата, тогава той може да премести дейността си – бяга натам, където неолибералната идеология е най-зловеща, а печалбата най-голяма. А за останалите са последствията.
И накрая – няколко пъти в книгата си Клаус Шваб цитира Карл Маркс, за да затвърди възгледите си. Той обаче цитира и говори за истинския Маркс, а не за този, който се използва в масовата употреба заради непознаването му.
Големият въпрос обаче е: „Възможен ли е такъв консенсус в по-широк смисъл? В смисъла на консенсус между едрия капитал и мнозинството, консенсус, в който интересите на вторите ще бъдат реципрочно защитени?“
Кой е Станислав Тодоров?
Роден в град Силистра на 13 юли 1984 г. Завършва Политически мениджмънт в СУ „Св. Климент Охридски”. През 2021 г. защитава дисертационен труд в същия университет на тема „Пряката демокрация като инструмент за активизация на гражданското общество (Случаят България 2013-2017), /Ролята на информацията за гражданската активност в трите национални референдума/“. Има редица научни статии в реферирани издания.
