Николай Атанасов е един от най-добрите треньори по кикбокс и муай тай у нас. Започва да се занимава със спорт през „не толкова далечната 2000 година“, когато негов приятел го води в залата и тази крачка се оказва решаваща за бъдещия шампион. В света на бойните изкуства първата му среща е с карате киокушин, с което продължава да се занимава и до ден днешен наред.
В края на 2019 година Атанасов отваря своя собствена зала в Бургас, наречена „Fight Factory“. Там всеки делничен ден от 18:30 ч. тренират начинаещи и любители, а малко по-късно, от 19:45 ч., в клуба влизат напредналите момчета и момичета, които се подготвят професионално за състезания.
Във „Fight Factory Burgas“ имат и детска група (7-12-годишни). Малчуганите усъвършенстват уменията си на тепиха всеки понеделник, сряда и петък от 17:30 часа.
Какъв е пътят, който един 18-годишен младеж трябва да извърви, за да стане толкова успешен и какво му костват всички победи и загуби, разказва за Искра.бг самият Николай Атанасов.
- Здравей, Николай, как се случва магията?
С много труд от моя страна и от тази на треньорите, конкурентна среда за подготовка и добри условия. Както всеки един човек, така и аз започнах като любител. Търсих начини за развитие, допитвах се до хора с повече опит. Рано или късно нещата си идват на мястото.
Макар че Атанасов има склонност да скромничи и смята, че „винаги има какво още да се желае“, името му присъства на десетки световни и европейски първенства. Ставал е 3 пъти втори на световното по муай тай, печелил е бронзов медал на световно по кикбокс, има европейска титла отново по муай тай и редица други отличия.
- Това ли е водещият стремеж – най-високото стъпало на стълбичката?
При бойните изкуства пътят е самата цел. Идеята е с всеки изминал ден да се подобряваш, колкото и клиширано да звучи. Личната ми мечта е да се занимавам със спорт, да правя спорт, да развивам високо спортно майсторство… Мечта ми е чрез мен хората да се докоснат до света на бойните изкуства. Повечето незапознати с тях са предубедени, че те са много опасни и травмиращи, но реално не е точно така.
- Какво намираш в преподаването?
В процеса на преподаване треньорът учи нещо и за себе си. Аз съм бил 5 години треньор на националния отбор по муай тай и смея да кажа, че удовлетворението при личните победи е различно от това, което се изпитва при тези на учениците. Емоцията е различна, въпреки че и при двете усещания има приток на адреналин и на положителен заряд. Мисля, че когато печели твой състезател сякаш се радваш една идея повече, защото си предал знание, което е било приложено и реализирано. За мен това е по-големият успех, съумял си да споделиш цялото съкровище, което си трупал с годините. Качествата са били разбрани и доразвити.
- Ти си шампион и по шинкен шобу, нали така?
Да, 2010 година българският тим беше поканен на откритото първенство на Япония по този доста свободен и интересен правилник и успях да извоювам едно шампионско място.
- Занимавал си се и с К1, би ли ни разказал малко повече?
Това е правилник в кикбокса. Бойците се състезаваме по различни правилници. При чистия кикбокс няма удари с колена, при К1 има такива, плюс въртящи удари с ръце. В муай тай има удари с лакти и клинч. При киокушинкай няма удари с ръце в главата, но пък е доста силов правилник. Положително смея да твърдя, че макар и различни, тези спортове само се допълват един друг, не си пречат.
- Кое те привлече на татамито, което не намери като усещане другаде?
Исках да пробвам какво представлява този свят, допадна ми. Хареса ми самата им същност на бойните изкуства и предизвикателството, което те поставят пред теб. Фактът, че не разчиташ на друг и нещата са в твои ръце. Въпреки че се готвиш в колектив, това е индивидуален спорт. Като такъв той изгражда характер, учи те да не се предаваш, изкарва същността на човека.
- Има ли момент на агресия?
Хората, които тренират бойни спортове, въобще не им е до агресия. Особено професионалните бойци. Прибираме се толкова изморени от тренировка, че изобщо не ни е до конфликти. Формирана е грешна представа в обществото. Състезанията, които се осъществяват по изградени правила със съдии, нямат нищо общо с онзи бой на улицата.
- От какво се лишава един състезател в името на голямата цел?
От много неща, но това е съвсем естествено. От една страна се жертва времето за семейството и близките, от друга тренировките изискват голяма отдаденост и постоянство в залата. Социалният живот остава на заден план, нужни са ограничения при спазването на хранителни режими, има специфика. Травмите също са част от света на спортиста, но пък поносимостта на боеца към болка е висока. И като теглиш чертата – всичко си струва.
