В българския политически дискурс е модерно фокусът да бъде насочен към новопоявяващите се политически субекти. През изминалата година новото в политиката перманентно поддържа възпроизвеждането си – появиха се проектите „Продължаваме промяната“ /ПП/, „Има такъв народ“ /ИТН/, „Демократична България“ /ДБ/, „Изправи се! Мутри вън!“, който след това се преформулирана на „Изправи се! Ние идваме!“, а съвсем скоро една от водещите фигури на последния споменат субект – Мая Манолова даде заявка, че ще сформира нов такъв. Такава заявка отправи и предишният министър-председател в миналия служебен кабинет и също така бивш министър на отбраната от настоящия кабинет, който е с мандат на „Продължаваме промяната“. Това пише в последния си анализ Станислав Тодоров.
Казано с други думи – новите политически субекти и лицата, свързани с тях, продължават да възпроизвеждат още по-нови, вероятно след това по-новите ще се появят и най-новите, които също ще са свързани с тях.
Политическата ситуация на инфлация, т.е на бързото обезценяване на политиката на новите, което от своя страна създава хоризонт за появата на по-нови, а може би след това и на най-новите, е възможна, когато партиите са загубили връзката с избирателите и не изпълняват една от основните си функции – да представляват определен социален интерес в обществената политика. Това, че партиите не се фокусират върху представителството, дава възможност за бързото възникване на „нови“ субекти, защото избирателите още по-бързо се разочароват от предишните „нови“. Изгубената връзка между интересите на избирателите и обществената политика освен нови политически субекти, произвежда и недоверие към представителната политическа система.
Настоящата картина на непрекъснатото появяване на нови политически субекти и на загуба на връзка между партиите и избирателите, може да бъде интерпретирана и през призмата на популярната мейнстрийм култура, която доминира във филмовата индустрия. Такъв пример е филмът „Жега“ на Майкъл Ман (1995 г.) – в него един от главните герои Нийл Маколи е анонимно име, лишено от история, а екипът му е съставен от хладнокръвни професионалисти, гангстери-техничари, предприемачи-спекуланти. За тях на първо място е печалбата от появилата се ситуация, т.е реализирането на бързи приходи, а всички появили се връзки в резултат на тази дейност, са просто допълнение към нея. Отношенията между бандата на Маколи и останалия свят са временни и прагматични, задълбоченото обвързване ,е опасно за живота на ръба. Той казва:
„Не си позволявай да се привържеш към нещо, от което не може да се отървеш в рамките на тридесет секунди, ако усетиш жегата зад ъгъла.“
Връзката, която изграждат сегашните нови – „Продължаваме промяната“, „Има такъв народ“, „Демократична България“ и други, със избирателите си, са също базирани на прагматичните отношения, които са просто последствие от създалата се политическа конюнктура – чувствителността на обществото към злоупотребата с политическата власт. Всеки от изброените субекти претендираше да е по-некорумпиран или по-честен от предходните и да спре злоупотребите с обществените ресурси. Това е прагматизмът в политиката, който от една страна поддържа тази обществена чувствителност достатъчно „остра“, а от друга – обезсмисля представителната демокрация като инструмент за политическо представителство.
Христо Иванов /ДБ/ се концентрира върху съдебната система, за да пребори злоупотребите, Слави Трифонов /ИТН/ с риториката си противопостави народа на корумпирания елит, а Кирил Петков /ПП/ провъзгласи нулева корупция, а след това се коригира – нулева толерантност към корупцията.
Такъв тип връзки между партиите и избирателите са краткотрайни, защото в центъра им не е разположен конкретен социален интерес, който впоследствие да бъде институционализиран през политическа програма в обществената политика, а са мимолетни обещания, чиято реализация не предполага дългосрочен политически хоризонт и визия, а само стимулира мимолетни импулси у избирателите. Също както и във филма „Жега“ отсъстват задълбочените връзки между героите и заобикалящия ги социален свят, тази връзка отсъства и на политическата арена у нас, а политиката става все по-малко такава.
Забелязва се следната тенденция – колкото повече нови политически субекти, толкова по-малко политика – т.е политическият представител /народният представител/ на конкретен социален интерес е заменен от лечителя на корупцията. В този контекст заявките за появата на нови политически субекти в близко бъдеще не е тъждествено на появата на алтернативна политика, а на замяната на нещо, което е възникнало бързо и е временно с друго, което е сходно. Всеки от бързовъзникващите политически субекти се преживява като алтернатива на останалите, независимо от това, че аргументацията на всичките за присъствието на политическата сцена, е подобна.
Живеем в свят, препълнен с политически преживявания – протести, предсрочни парламентарни избори, перманентна поява на нови политически субекти, витиевати лозунги и други, но това е свят, в който липсват трайните политически връзки между основата на демокрация – гражданите и посредничещите институции – партиите. Една метафора на Джовит показва липсата на свързаност между хората в разпокъсаната социална среда, а нашият политически свят също може да бъде обмислен през нея. Тя гласи:
„Това е група непознати, които казано разговорно, се свалят, правят секс и не се срещат никога повече, дори не запомнят имената си. После отново отиват в бара и срещат някой друг. Този свят се основава на липсата на връзки.“
Защо представям тази метафора? Защото, когато няма по-дълготрайна свързаност между политическите партии и хората, базирана на политическа програма, която да институционализира определени ценности, тогава резултатът е подобен – избирателят просто влиза в урната, вместо в заведението и предпочита другия нов политически субект, дори и без да е налична конкретна политическа оферта.
Политическата ни система има нужда от наистина нова алтернатива, в която политиката отново ще е такава, а филмът „Жега“ ще е просто емоционално преживяване, през което няма да може да се тълкува политическия ни свят, а за подобрението на представителната система не е достатъчно само да подгоним лошите „герои“, а да изискваме и да градим връзка между нас и политическите институции, дори когато те са се отказали от това действие.
Едно такова усилие може да е в основата истинската алтернатива – процесът по принцип е дълъг, също както и възникването на представителната политика, която от своя страна е антипод на бързовъзникващите политически образования.
Кой е Станислав Тодоров?
Роден в град Силистра на 13 юли 1984 г. Завършва Политически мениджмънт в СУ „Св. Климент Охридски”. През 2021 г. защитава дисертационен труд в същия университет на тема „Пряката демокрация като инструмент за активизация на гражданското общество (Случаят България 2013-2017), /Ролята на информацията за гражданската активност в трите национални референдума/“. Има редица научни статии в реферирани издания.
