Някои размишления относно неправилния превод и цензурата на литературните произведения

Трябва ли да бъде променено съдържанието на учебниците по литература, каква е ролята на точния и смислен превод в художествените произведения и в кои случаи може да се говори не за грешка, а за директна цензура?

Над тези въпроси разсъждава авторът Диан Тодоров, който дава примери с преводи на класически творби, които се преведени от чужд език, за да стигнат до българския читател. Публикуваме пълния му анализ по темата без редакторска намеса:

„От дълго време в обществото се коментира, че е необходима промяна в съдържанието на учебниците, тъй като е прекалено утежнено и неразбираемо за учениците.

Конкретно за художествените произведения смятам, че е много важен и добрият превод. Давам два примера с творби на Пушкин, които могат да бъдат открити в учебници, одобрени от МОН, въпреки че не съществуват НЕодобрени от МОН. Творбите съдържат доста грешки и неточности в превода. Защо точно Пушкин, биха попитали мнозина. А защо пък не?

Първият пример може да се намери в стихотворението на Пушкин „Пророк”. Според превод на творбата на български език архангелът се явил на пътя, а в оригинала – на кръстопът /перепутье/. Тук се губи символиката на кръстопътя – там се вземат важни решения.

Виден руски литературен критик беше забелязал, че Пушкин е създал нравствено учение посредством творбите си, което е в разрез с традиционното разбиране за морал. Според него нормалното състояние на тогавашната Руска империя е състояние на кръстопът, на мъчителен избор, люшкане между два полюса. Истината не е категорична, руснакът се люшка между крайности, не знае какъв път да избере в живота, което е доста актуално и за сегашна Русия. Руснаците са непостоянни в оценката си, днес хвалят някого, а утре го анатемосват. За разлика от нас, българите, които сме винаги праволинейни и постоянни в мнението си, като коне с капаци /емотикон намигване/.

Следващ пример, свързан с кръстопътя, е сътрудничеството с властта. Разбирателството с властта е опасна утопия и Пушкин го е разбрал, много негови приятели отхвърляли властта. От позицията на своята държавна работа поетът е смятал, че е по-добре да притежава този опит, за да може да направи нещо добро за хората. Допирът с властта е неприятен, но не трябва да се изпуска възможността за него. Разбира се, някои смятат, че да използваш властта в помощ на хората е глупаво, защото самите властници няма да го допуснат, но поетите са безкрайно наивни. Това, разбира се, не трябва да се казва на учениците. Освен това за тях това е скучна тема, за разлика от електронни игри, компютри и други забавления.

Във връзка с допира до властта и правейки паралел със сегашната политическа ситуация в България, където отново сме на кръстопът, ще установим, че новото правителство може и наистина да има добри намерения, но това ще се окаже репутационна щета и отлив на доверие предвид странната „коалиция”.

В „Евгений Онегин”, друго произведение на Александър Пушкин, изучавано в училищата, се говори за „брань, саблю и свинец“ (в превод „война, сабя и олово“), а в българския превод – за „дуел, гълчава, буйства, пир“ – Първа глава, XVIII-та част. Това решение на преводача не намирам за сполучливо и удачно, тъй като Пушкин използва метафори, които губят смисъла си при превода. Например, с олово са лекували сифилис по онова време, като някои руски анализатори смятат, че авторът намеква за заболяване на Онегин от тази болест предвид безразборните му сексуални връзки. Тълкуването е нестандартно, но подтиква към размисъл.

Освен това в едноименното произведение не се споменава Онегин да е участвал във война, поради което някои се чудят за каква война става дума. Би могло да се касае за война между половете. А сабята …… Преди години се издаваше българско комикс списание „Дъга”, в което имаше следното изречение: „Шведската стомана на мечовете ни плаче за мъст! Вадете „Солингена“!“  Авторът на това изречение е проявил страхотно чувство за хумор, неразбираемо за мнозина. Но пък на нас, младежите, първата ни мисъл при вида на девойка с хубави извивки беше „Шведската стомана на мечовете ни плаче за мъст! Вадете „Солингена“!“.  

Тъй че, както виждате, точният и смислен превод е изключително важен и засяга съдържанието.

На следващия абзац не му е тук мястото, но се изкушавам да го вмъкна, тъй като отново става въпрос за Пушкин. Една позната учителка твърди, че Евгений Онегин бил умен и красив, въпреки че никъде в поемата не се открива описание на външността му, позовавайки се на илюстрация на някакъв художник. Очевидно тя не прави разлика между литературното произведение и представата на илюстратора и в този случай дори и коректният превод няма да й послужи. Относно интелигентността на Онегин в поемата се споменава, че знаел малко латински и превзето рецитирал по някой друг ред от „Енеида”, за да направи впечатление на женския пол, което е напълно достатъчно, тъй като мъжът не трябва да е конкурент на женската красота. А относно това, че говорел свободно френски език, това се дължи на факта, че е бил възпитан от френска гувернантка, а не на интелигентността му. Чуждият език е изучаван от него от ранно детство, когато усвояването му е лесно. Руските аристократи от XVIII–XIX век са били увлечени по френския език и го предпочитали пред родния си руски. В поемата любимата му Татяна също признава, че не владее добре руски, затова му пише на френски.

И докато някои говорят за точен превод, други директно цензурират неподходящи части от творбите. Западноевропейските леви либерали, които нямат нищо общо с класическите либерали, успяха да наложат своя дневен ред и да подчинят на него страхливите политици. Там цензурират не само класически творби, но дори и развлекателни произведения с героя Джеймс Бонд на Флеминг. В книгите за Бонд някои реплики за чернокожи са премахнати. Както казва американският автор Робърт Спенсър за въпросните цензури: те не притежават таланта и остроумието на Флеминг, а си мислят, че могат да го цензурират, но никога не биха си позволили да бъдат толкова честни като него. Интересно, че понастоящем в книгите за Джеймс Бонд цензурите не са премахнали препратките към други етноси и гей-обществата, което също е част от дневния ред на левите, но явно е въпрос на време.

В България като цяло засега не се използват методите на подобна цензура, въпреки някои инцидентни несполучливи предложения, например за промяна на заглавието „Под игото”. Тук съществува избелване на неудобни факти или тяхното игнориране – друг вид цензура. Например в учебници по история и цивилизация Пактът на Омар се посочва като пример за толерантност към християните. Този документ вероятно е апокрифен, но някои от най-големите ислямски учени, включително Ал-Халал, Ибн Хазм, Ибн Таймия и Ибн Катир, го смятат за автентичен. За Пакта се твърди, че е възникнал по време на управлението на втория халиф, Омар I. Съществуват няколко версии относно съдържанието му, които бихте могли да намерите в интернет.

Не откривам никаква толерантност в това християните да отстъпват място на мюсюлмани, тъй като са считани за по-нисши, да яздят магаре на една страна вместо кон, да не строят по-високи сгради от тези на мюсюлманите, мъжете да нямат право да встъпват в брак с мюсюлманки и т.н. Ако авторите на учебника открива някаква толерантност в изброените примери от Пакта на Омар, ме кара да се замислям каква е причината за това – незнание или някакви интереси към определена етническа партия.

Според ислямските закони християните, евреите и зороастрийците могат да бъдат оставени живи, но да живеят в подчинение и унижение, а политеистите – да бъдат избити. Тук отново не откривам толерантност, а единствено унижение и прояви на геноцид.

Надявам се, че някои от горепосочените примери вече са премахнати от учебниците, не следя всички издания.

В заключение ще подчертая, че на първо място е необходимо да мислим, да ползваме разсъдъка си при анализа на произведенията и да вникваме в техния смисъл. Много зависи от вида на читателя, както и подхода на автора. Във времената на Шекспир, Гьоте, Пушкин, Достоевски, Вазов не е имало интернет и други съвременни удобства, които ни правят мързеливи и лесни за контрол и манипулиране, но и е липсвала подобна цензура. Това е и причината за създаването на такива велики произведения.

Както върви, май ще се наложи да укриваме оригиналните произведения на хартиен носител, да ги качваме на флашки, преди да бъдат изтрити от интернет пространството. Друг е въпросът, че няма на кого да ги завещаем, тъй като всяко следващо поколение изпитва все по-малко интерес към книгата и желание за ограмотяване. Тенденцията, която виждаме сред родителите, е да се теглят заеми за абитуриентските балове за силиконови бюстове и хиалуронови джуки. Не зная за изкуствения интелект, но естествената простотия е непобедима.“