„Всеки ден се събуждам с надеждата да се върна на училище. Те (талибаните) продължават да казват, че ще отворят училища. Но вече минаха почти две години. Не им вярвам. Това разбива сърцето ми.“
Тези думи споделя 17-годишната Хабиба пред „Асошиейтед прес“. Тя мига и прехапва устни, опитвайки се да не се разкъса. Хабиба и нейните бивши съученички Махтаб и Тамана са сред стотиците хиляди тийнейджърки, на които талибаните забраниха да посещават средно училище в по-голямата част от Афганистан – единствената страна, предприела подобни действия.
Година и половина, откакто животът им беше спрян, скръбта им все още е прясна. Момичетата казват, че се опасяват, че глобалното възмущение от това, което им се е случило, избледнява, въпреки че живеят с болката всеки ден – засилена тази седмица, когато поредният учебен срок започна без тях. Тамана споделя:
„Когато видя момчетата да ходят на училище и да правят каквото си искат, наистина ме боли. Чувствам се много зле. Когато видя брат ми да тръгва на училище, се чувствам разбита.“
Гласът на мoмичето трепери и сълзи се стичат по бузите му, но продължава:
„По-рано брат ми казваше, че няма да отиде на училище без мен. Прегърнах го и казах: Тръгвай, аз ще дойда по-късно.“
„Хората казват на родителите ми, че не трябва да се тревожат, имат синове. Иска ми се ние момичетата да имаме същите права.“
Всички надежди, които може да са имали училищата да бъдат отворени отново, бяха попарени от нарастващите ограничения, които талибанското правителство наложи на жените. Хабиба разказа:
„В началото имаше малко свобода, но постепенно това се промени.“
Първото ограничение след забраната за средно училище дойде през декември 2021 г., когато талибаните наредиха жените да трябва да бъдат придружени от роднина от мъжки пол, ако пътуват на повече от 72 километра (48 мили).
През март 2022 г. талибанското правителство обяви, че средните училища ще отворят отново за момичета, само за да ги затвори след часове. По-малко от два месеца по-късно беше приет указ, според който жените трябва да носят дрехи, които ги покриват от главата до петите, включително воал на лицето.
През ноември на жените и момичетата беше забранено да влизат в паркове, фитнес зали и басейни. На момичетата вече не беше позволено да избират предмети като икономика, инженерство и журналистика в университета. Месец по-късно беше нанесен огромен удар, когато университетите бяха затворени за студентки, а на жените беше забранено да работят в местни и международни НПО, с изключение на тези в здравния сектор. Махтаб коментира:
„Ако тези ограничения се увеличат, не мисля, че този живот вече си струва да се живее за жените. Ние нямаме достъп до нашите основни права като човешки същества. Животът няма смисъл без образование. Мисля, че смъртта е по-добра от живот като това.“
Махтаб беше ранен при бомбен атентат в училище Sayed Ul-Shuhada през май 2021 г., когато талибаните се биеха със силите на предишното правителство на Афганистан. Тя си спомня:
„Имах наранявания по врата, лицето и стъпалото. Бяха болезнени. Но бях решена да продължа да уча. Дори се явих на междинния си изпит, но скоро след това талибаните дойдоха и всичко свърши.“
Талибаните казаха, че училищата и университетите са само временно затворени за жени и момичета, докато не бъде създадена „подходяща среда“. Очевидно е, че има разделения в талибанското правителство по въпроса, но досега всички усилия на онези, които смятат, че на момичетата трябва да бъде разрешено да учат, не са дали резултат.
По отношение на някои от другите ограничения, талибаните казват, че те са били наложени, защото жените не са носили хиджаб (покривало за глава) или са следвали ислямските закони. Прилагането на правилата на талибаните не е еднакво в провинциите, но разпоредбите създават среда на страх и объркване. Тамана каза:
„Ние винаги носим хиджаб. Но това няма значение. Какво означават те? Не разбирам.“
По времето, когато бяхме в Афганистан преди и след превземането на талибаните, никога не сме срещали афганистанка, която да не носи хиджаб. За да се противопостави на свиващите се обществени пространства за жени, Лайла Басим беше съосновател на библиотека за жени в Кабул, която посетихме през ноември миналата година. Хиляди книги бяха спретнато подредени върху рафтове, покриващи три стени на стаята. Жените влизаха, за да четат книги, а понякога и просто за да се срещнат – бягство от това да са затворени в домовете си. Сега библиотеката е затворена. Лайла коментира:
„На два пъти, когато талибаните затвориха библиотеката, ние успяхме да я отворим отново. Но заплахите се увеличаваха с всеки изминал ден. Получих телефонни обаждания, в които ме гълчаха как смея да отворя библиотека за жени. Веднъж дойдоха в библиотеката и казаха на жените, че нямат право да чета книги. Стана твърде рисковано да го управлявам, така че трябваше да взема неизбежното решение да го затворя.“
Сега жената проси по улиците на Кабул.
„Чувствам се сякаш не съм жива. Хората знаят, че нямам нищо, затова се опитват да ми помогнат. По-добре е да умра, отколкото да живея живот без достойнство“, признава жената, плачейки безутешно.
„Ако един ден получа картофи, ги обелвам и ги сварявам. На следващия ден варя обелките, за да нахраня семейството си.“
Дори сред проблемите си, Мира желае дъщерите ѝ да могат да ходят на училище. Тя е категорична:
„Ако можеха да се образоват, щяха да могат да си намерят работа. Една от дъщерите ми иска да учи право, а друга медицина. Казвам им, че ще намеря пари за тяхното образование, дори и да се наложи да прося за тях, но те не могат да отидат в университет, защото талибаните не го позволяват. Сега във всяка къща няма нищо друго, освен болка или скръб.“
