Около 10 ноември се пръкнаха маса апологети на нашенската свобода – по-нататък ги наричам „освободители“, надпреварваха се да вият за чудесата, в които се къпем. Някои сякаш току-що проглеждаха. Нямаше филтър пред повечето от свидетелствата.
Някои освободители упорито дуднеха едно и също: „По-добре да си беден, но свободен“ – макар че очевидно нямат никакво желание да опитат от първото.
Или се хвалеха със „свободното придвижване“ – сякаш не разбираха каква глупост изричат. Така правеха апология на катастрофалната емиграция, на масовото бягство, на измъкването на един Народ – 2 милиона нашенци вече са в чужбина.
И те избягаха не само заради недоимъка, но и заради страха, че тук властниците никога няма да се научат да управляват. При това, бягат най-кадърните ни хора.
Свободата ви помогна да се отървете от два милиона души – остава да се справите някак с останалите четири-пет.
А, всъщност, много по-малко, ако извадим от сметката още близо два милиона души, които свободата изтика отвъд границата на бедността, направо в Преизподнята.
Реално имате на разположение около два милиона души, които да обгрижвате, а също и да анестезирате – за да им внушите, че сте техните освободители.
Не останаха хора за нищо, човек да се чуди на куража и достойнството на медицинските сестри, които още търпят подигравката с тях. Това ли е свободата?
Някакви аматьори правеха плочника край църквата „Свети Седмочисленици“ – и един от тях се хилеше пред камерата: „Ние тръгнахме да редим оттук, ония – оттам, обаче се разминахме“… Сякаш са строили Байкало-Амурската магистрала.
Как се домогнахме до свободата – това е важният въпрос. И даваха ли си сметка, подозираха ли изобщо навремето днешните освободители, до какво може да ни изтласка тя? Обикновените хора и днес продължават да недоумяват от капризите на българската свобода – но това изобщо не трогва освободителите.
Невъзможно е да трогнеш, примерно, Филип Димитров – анонимният адвокат, който оглави СДС, измествайки самия Петър Дертлиев – кой хвърли тогава мрежата над наивниците там, това и досега си остава загадка. Тия дни и Ф. Д. дал интервю – казаха ми, че бил уравновесен, но дали са го питали за дивашкия разгром на селското стопанство, който той организира?
Недейте да врещите сега срещу гърците, които правят дъмпинг на нашата продукция – а наречете всеки непродаден домат „филипка“. С болшевишкия си манталитет освободителите освободиха една аграрна страна от селскостопанското й производство.
После и Костов се постара, докато все мрънкаше, че не можел да купи банани на дъщерите си – и направи размяната: Кремиковци срещу бананите.
Обречени сме, заради нечуваните по своята примитивност своеволия на освободителите.
Някъде пък прочетох, че още 30 години няма да се освободим, понеже Русия гледа на нас като на своя територия – ако това е вярно, излиза, че сме просто невъзможни перковци: членове сме на НАТО и на ЕС, а пък ни командорят от Кремъл. Имахме двама сини президенти, син премиер/самодържец – и как тогава ни е влияела Русия?
Вече 300 хиляди руснаци, от уж най-закъсалата държава, имат недвижимости тук, а нашите хора, цъфнали и вързали като евроатлантици, бягат. Този пък номер кой ни го уреди?
А един френски сладкар направил пред един от магазините си умалено копие на Берлинската стена от шоколад – и започна да я разбива пред камерите, а изисканите парижани се нахвърлиха да събират направо от земята парчета шоколад. Тукашните освободители ми се виждат много на място в този сюжет – някой им свърши работата, а те лапат дарения шоколад.
Наскоро се чу, че бившата Източна Германия ще настигне бившата Западна Германия след още 50 години – а на нас колко десетилетия отгоре ще са ни нужни? Питайте освободителите – но кротко, да не се задавят с шоколада.
Ще чакаме 50 години да падне стената между двете Германии, а сетне и истинската стена между нас и Европа – ако дотогава тя не е станала Халифат.
И как един освободител не намери кураж да се извини – дори от демагогска съобразителност – че за 30 години нищо особено не направихме. Сега мантрата, зад която са се сврели, е „свободата“. Каква свобода бе, хубостници? Чия свобода? Себе си дори не успяхте да освободите от незначителност и безчувственост.
Едно си знаете: Живейте скотски, живейте болни – но свободни. Това има превод: вървете по дяволите, бедняци – това ви казват. Говорят ви за свобода, но, всъщност, ви казват, че сте непотребни.
Как изобщо им се обръща езика да говорят за свобода, когато във всяко отношение сме Дъното на Европа – бяхме освободени да изберем между едно и друго дъно.
Бягате от сравненията не само с Европа, ами и с „тогава“. Ревяхте фалшиво, че сега свободно се пътувало – докато окончателно не отпътуваха милиони хора, които не си направиха труда дори да ви заплюят на сбогуване. Давате ли си сметка, как изглеждате в техните очи?
Номерът ви е много прост: да направите едно безпаметно племе, предимно мургаво, което да няма понятие от постиженията на Миналото –за да се хвалите като новите освободители.
Няма да бъде забравено изтърваното признание на писателя Господинов, когото украсяват като великденско яйце – как по времето на соца страдал, че не може да си купи дънки от Кореком. Заради тия страдания заслужава направо Нобелова награда. Дънкомечтатели продават новата свобода.
Един истински словесен майстор никога не би се оттласнал от такава просташка потребност. Представяте ли си, това да бъде казано от писатели като Радичков или Хайтов – те преборваха с майсторство не-свободата, а не със сълзи пред валутен магазин. Валидно ще остане написаното само за днешните несвободи.
Каква свобода имат един милион и 650 хиляди българи, които живеят под прага на бедността, Кореком ли им е виновен? Пак да кажа: един не се намери да се извини, да каже, че честно се е мъчил, но не е успял поне малко да разтовари простолюдието от тегобите му. Честно? – я не оглупявай и ти, дописнико.
Един съвет: за да остане някаква следа от вас, веднага открийте Институт за подлоги, за словослагачество, поръчайте му да изгори досегашните учебници по история и да напише нови – и в тях да няма нито една дума за клетниците, които най-много се разболяват, най-рано умират, най-скотски живеят, най-много емигрират.
По време на данданиите за 10 ноември имаше един голям отсъстващ. Неговият глас не се чу от врявата, вдигната от късни храбреци-освободители. Амосов.
Ако БНТ, която усърдно чества 60-годишнината си, се беше осмелила да спомене за Амосов, щеше да стане ясно, че в тази институция е имало и друго, освен каденето на тамян на Властта. В замяна на това видяхме Кошлуков, който пламенно задава въпрос на Луканов – но вече след 10 ноември.
Емил честно спомена, че Промяната го е заварила студент по английска филология в Софийския университет. Ето ти и една проява на крехка свобода „тогава“: Емил е лежал близо четири години в затвора, но не му пречат да следва престижна специалност, в която приемаха много трудно.
На шега мога да кажа, че аз сякаш съм по-потърпевш от рода на Кошлукови. Имах големи разправии с шефовете на БНТ, понеже не ми позволяваха да покажа оперетната прима Лиляна Кошлукова в „Събеседник по желание“ – имала „фашистко“ потекло, Емил обаче нямал проблеми със следването.
Мълчанието за Амосов е направо позорно. Ако с Амосов не се похвалиш, с какво друго ще го направиш, бре – с балетчетата с розов пушек ли?
Мълчанието за Амосов сякаш иска да внуши, че до 89-а хората от медиите са били послушни овце, почти колкото сегашните. Обаче дори тогавашните приспособенци бяха по-чисти някак си, по-наивни от днешните, а и след средата на 80-те години не им даваха толкова да развяват байрака на ласкателствата, Живков ги кастреше да бъдат по-умерени. Имаше и много кадърни хора, които се опитваха да пробутат някое късче от истината.
Кошлуков споменал, че „тогава“ БНТ била монополист и затова имала успех. Изглежда, някои са започнали да му пълнят главата с най-опасните лъжи, които виреят в тази телевизия. Може да види справките за рейтингите между 2002 и 2005, когато двете частни телевизии бяха в началния си устрем, и ще види нещо съвсем различно.
Дори при изкушенията, които предлагаха частниците, БНТ запазваше репутацията си.
А и когато беше единствена, се състезаваше с монопола/надзора, понякога направо свиреп, на ЦК на Комунистическата партия.
Истинският успех на една телевизия не зависи от монопола, а от качествата й. „Тогава“ в държавната телевизия се излъчваха десетки предавания, но водеща роля имаше „Всяка неделя“. Няма корист в тия ми думи, защото фактите са безапелационни – доказват го и всевъзможните национални допитвания. Това да постигне сега Кошлуков, а не да търси оправдания.
Сега бърборят нещо за обществения характер на БНТ, но не смеят да продуцират истински, честни дискусии – ровят из Историята, но не и в здравеопазването, примерно. А във „Всяка неделя“ имаше специална рубрика за дискусии – „Бумеранг“, която се излъчваше директно от НДК пред многобройна публика и в самата зала. Ония дръвници преглъщаха доста неприятни истини, сегашните властници са предоволни, че БНТ е „обществена“ – и по съвместителство тяхна прислуга.
Да се приберем при основната тема. Ето някои предложения от Менюто на Свободата, за да припомним на освободителите какви недодялани лъжци са:
Имаш свободата да си изключиш парното и да зъзнеш като куче – правят го десетки хиляди свободни столичани, нормални хора, с нелоши уж заплати – това 21 век ли е?
Имаш свободата да живееш в гето – предлага се на стотици хиляди цигани. Закриха кървавите комунистически лагери, и когато свободата ни възрадва, ги замениха с необявени лагери. И пр., и пр.
В момента Марина Абрамович представя в Белград някои от знаменитите си пърформанси – един от тях принуждава зрителите да минават през една врата, като с проврат между две голи тела, мъжко и женско; грубо казано – това е повик за единение. Да разнообразим мъничко този етюд, като накараме властниците ни да провират търбусите си между два скелета.
Споменатият вече писател Господинов преди време състави „Инвентарна книга на социализма“ – и така сложи началото на една лъжа. Показани бяха с някакво садистично удоволствие ръждясала пералня, кутия лимонови резанки, улични табелки и други простотии. Обаче замисълът далеч не бе фейлетонно-повърхностен. Когато залъжеш младите, че „онази“ България е произвеждала само лимонови резенки, амнистираш крадците-приватизатори, амнистираш и крадливата свобода.
Господинов не знае ли, примерно, за далаверата с Кремиковци? Обаче апологетите на лъже-свободата са неудържими. И защо не направи инвентарна книга и на Прехода – фондация „Америка за България“ няма да му я спонсорира, разбира се, но все ще се намери кой. Ще трябва да гледа само две седмици новините на Би Ти Ви – и ще цъфнат всички прелести на Свободата. Един съвременен български писател има шанс да бъде запомнен, само ако се взре в Българския Свободен Разпад.
Безсрамието се повтаря по един удивителен начин: комунистите обещаваха да преместят рая тук, на земята, макар че набързо се отказаха от тази идея – а днешните освободители, без да обещават, уредиха един ад за милиони нашенци. „Млък!“ – подвиквам му на нахалника, който съска нещо – опитай се да живееш свободно с 200 лева и тогава се обаждай.
Особено се дразня от някои млади медийни послушници, които безразсъдно обгрижват безпомощната ни свобода. Не смятам, че е уместно да ви занимавам със себе си, но те ме принуждават да кажа нещо интимно. Винаги съм имал професионален успех, Съдбата беше донейде благосклонна към мен и в личен план. Но това не означава, че трябва да съм сляпо пале като споменатите послушници. Семплите им постижения и още по-семплият им живот би трябвало да ги направят по-състрадателни към милионите клетници у нас.
Говорят за свобода – но не и за здравеопазване, образование, смъртност, фалшиви или полусурови политически идеи и доктрини, мълчат и за най-важното – доколко сме съвместими с останалия свят. Останало им е едно: непрекъснато, макар и спекулативно, да се сравняват с „тогава“ – а не с днешна Европа. Свободни сте да живеете някак и да мрете като скотове – това ще бъде и занапред лакърдията на освободителите.
Докато пиша тази дописка по телевизията съобщават, че в Русе камион сгазва детенце – една възрастна българка чула олелията и казва пред камерата:
„Чудех се, какво става, грабнах една вила и тръгнах!“
Грабнах една вила и тръгнах! Това прилича ли ви на Европа, освободители?
Големият отсъстващ: АМОСОВ
Интервюто с академик Николай Амосов бе излъчено на 25 декември 1988 година. Представих го така: „Световноизвестен сърдечен хирург и кибернетик. Книгата му „Мисли и сърце“ е издадена в над 40 страни. Заради заслугите му към науката една малка планета е наречена на негово име“. Разговаряхме с телевизионен мост от Киев. Няколко седмици по-рано в най-радикалната съветска медия – списание „Огоньок“ – го бяха нарекли „неуправляем“.
Ето няколко фрагмента от интервюто, което отекна като бомба.
К.К.: Кои бяха лъжемитовете, които нанесоха най-голяма вреда на вашето общество?
Амосов: Най-големият лъжлив мит беше митът за неограничената възпитаемост на човека. Извършвайки революцията, и след като променим обществения строй и окачим лозунги по стените, всички бързичко ще станат добри. Това е главният мит. Изминаха повече от 70 години, но ние не станахме добри.
И вторият мит е, че капиталистическата система вече е обречена на бърза смърт. Това също не се потвърди и изглежда няма да се потвърди.
К.К.: Кой от популярните лозунги е бил най-неприемлив за вас?
Амосов: Най-неприемлив лозунг за мен беше „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“, тъй като митът за това, че именно на пролетариата са свойствени всички високи морални качества, не се потвърди в практиката.
Дори сега изглежда немислимо, този диалог да се е случил 11 месеца преди падането на Стената. И, все пак, се случи.
На следващия ден има заседание на Секретариата на ЦК на БКП – това е вторият по важност ръководен орган на Комунистическата партия, част от членовете му са и членове на Политбюро. Живков отсъства. Цитирам от стенограмата на заседанието:
Начо Папазов: „…Смятам, че трябва да се проведе един разговор с телевизията. Кеворкян се опитва във „Всяка неделя“ да прави сензации. Защо не привлече някой от разумните подражатели на преустройството? Амосов е известен като голям хирург, той направи първото изкуствено сърце, но в областта на политиката е напълно объркан. Аз не зная дали не е и религиозен. Той взе него да представи снощи. Амосов фактически се обяви против всякакъв ред.“
Емил Христов: „Ние една година говорим за Кеворкян. Защо не го сменим по целесъобразност, без никакви обвинения?“
Начо Папазов: „Снощи се получи една трибуна. Получава се така, че чрез Амосов Кеворк противопоставя нашето преустройство на преустройството в Съветския съюз. Една от целите им е да противопоставят партийното ръководство на България на партийното ръководство на Съветския съюз, че ние не приемаме преустройството, което става в Съветския съюз. Мисля, че въпросът е много важен.“
Йордан Йотов: „Тук се говори за средствата за масова информация. Аз нямам възражение срещу това, което беше казано. За Кеворк. Случаят с Кеворк заслужава внимание, но той не може да бъде решен със замах.Търсят се сега хора, които да се прибавят към него и постепенно той да избледнее и да излезе.“
Иван Панев: „Трябва да му се преглежда програмата.“
Няколко дни по-късно вестник „Работническо дело“, орган на ЦК на БКП, пише, че „окончателно съм нагазил в блатото на антикомунизма“.
От телевизията свалят следващото издание на „Всяка неделя“ – дават на говорителката Лили Ванкова да прочете нелепото обяснение, че не съм представил навреме реда на програмата – нещо, което никога не съм правил. Междувременно, зрителите засипват с писма телевизията и ЦК. Решават да възстановят програмата – сега пък аз се опъвам, тъкмо са ми паднали – и настоявам да опровергаят съобщението за спирането на програмата. Съгласяват се – и пак на Лили Ванкова се пада да прочете новото съобщение.
Играта на котка и мишка продължава няколко седмици. Викат ме на среща с Йордан Йотов, главният идеолог – той е странно кротък. Реакциите на Властта не са дивашки – това личи и от протокола на заседанието на Секретариата на ЦК. Става ясно, че в Главната Камбанария вече не са толкова спокойни.
Около интервюто нямаше никакви конспирации, нищо предварително натъкмено – макар че докрай ме подозираха в някаква договорка с Амосов. Само една подробност беше неясна: час преди интервюто, режисьорът Иван Зашев, когото бях изпратил в Киев, беше показал на софийската апаратна брой на списание „Комунист“. Казаха ми това, когато вече вървеше предаването и аз поисках да намерят списанието. Невъзможна задача – къде ще откриеш в неделя вечер чуждестранно списание, дори да е „Комунист“. Няколко дни по-късно го намерих – в него бе отпечатана една радикална статия на Вадим Медведев – идеологическият секретар на ЦК на КПСС. Един Господ знае, какъв знак ми даваха по този начин.
Тъй или иначе, никога нищо толкова гръмовно не се бе случвало – и то от екрана на държавна телевизия, това беше безпрецедентен случай изобщо в Източна Европа.
Затова се ядосах, че в БНТ не споменаха Амосов. Може би са се уплашили от тази дръзка проява на свобода в ония години – която поставя под въпрос собственото им днешно послушание в епохата на освободителите. Както и да е.
Амосов удари камбаната.
Това бе разрушително интервю, което постави под съмнение самите скрижали на комунистическата идеология. Логото „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“ все още красеше „Правда“ и „Работническо дело“. Бурята щеше да се разрази след почти цяла една година.
Но хората си казаха, че нещо ще се случи, че нещо наближава – и то е неизбежно. Така се и оказа.
Какви бяха последиците – вече стана дума за това.
