Здравей. Може би не се познаваме. А може би сме се виждали. Аз съм онази, която плаче много. Мога да съм съпругата, приятелката, сестрата, майката или продавачката в кварталния магазин. Мога да бъда не само всяка жена, а и всеки един човек на тази земя. И плача. Плача много! А когато не мога да го направя, защото с времето губя тази способност, това ми тежи.
Много хора се питат каква е причината за сълзите, когато няма видима такава. Особено онези, които са здраво стъпили на земята и приемат нещата такива, каквито са, а не такива, каквито могат да бъдат.
Истината е, че ние ревльовците също невинаги знаем от какво са породени сълзите ни. Плачем, защото сме тъжни, защото сме щастливи, защото нещо ни е наранило или зарадвало. Когато нечии думи са ни докоснали и ги мислим дълго, след като са казани, а отсрещният вече ги е забравил.
И най-вече плачем, защото всеки ден през нас минават хиляди емоции, мисли и чувства и това е единственият начин, по който можем да се пречистим от тях и да презаредим тялото и душата си.
Много хора си мислят, че често плачещите хора са слаби психически, не могат да се справят с предизвикателствата на живота или просто не знаят как да постъпят в дадена ситуация. И понякога това е така. Но повечето пъти, когато изхвърлиш емоциите от себе си, ставаш по-силен, концентриран и зареден с енергия, за да продължиш напред.
Сълзите показват нашите моменти на слабост, но не определят характера ни. Бутат ни надолу, за да ни дадат сили да станем и да се преборим с ежедневието, да постигнем целите си, да извоюваме мечтите си.
Сълзите – какво ли бихме правили без тях? Как душата ни щеше да презарежда? Нека не ги сдържаме. Ако ни се плаче – да поплачем. Това е емоция и точно тя показва, че сме хора…
