„Ший, пей, пори, плачи!“
Девиз на терзиите
Днешният ни гост ме кара да се чувствам сякаш съм “Алиса в страната на чудесата”. Обаче се казвам Гергана, държавата е България, чудесата тук са реалистични, а той – реална личност.
Сигурна съм, че ще въвлече и Вас в усещането за вълшебство. Преди да Ви го представя обаче, моля да го посрещнем с аплодисменти! Силни и бурни.
Защото името му е Иван Тонев, по-известен с прякора си Гърбача и е единственият майстор, който пази жив терзийския занаят в родината ни. Или поне е единственият, който се афишира като такъв.
Още когато насрочихме ден за интервю, знаех че ми предстои да се запозная с една открояваща се личност. При срещата ни това усещане се засили, защото застанах пред човек, който притежава:
Златни ръце, знания, достатъчни за написването на поредица от енциклопедии и душа, пълна с любов към България.
Но неговата любов не е просто чувство, а грижа. Тя е двигател на промяната и на опазването на българския дух. Любов, която не принадлежи на думите, а на делата.
Защото Гърбача вижда добре света около себе си, но знае и какъв може да бъде. И действа, за да го създаде една идея по-добър за утрешния ден – според силите и възможностите си.
„Той е Родолюбец във всеки миг от живота си!“
Майсторът има силно излъчване. Дори човек, който като мен не помни лица, няма как да не го различни. Погледът му е сериозен, но благ. Чувството му за хумор и уменията на разказвач – завладяващи, а обичта в сърцето му към родината – стопляща. Освен това оставя усещане за една категоричност – думата му на две не става.
И сякаш е готов да премине през 9 планини, за да стигне в десета, но да изпълни целта си. И както ще се разбере – неведнъж го е правил.
Дори работното му пространство носи духа му. Влезете ли – пред очите Ви ще оживее един познат, но позабравен свят. Български. От древна ютия, която признавам не разпознах като такава през автентични носии, награди и 3D модел на Хаджи Димитър, който очаква своето облекло, изработено от майстора. Най-различни материали и инструменти, които създават усещане за уют, за история, за родина.
Иван Тонев те кара да осмислиш, че реалният живот може да бъде по-интересен от приказка. И още по-впечатляващото. Не е сам. В борбата за опазване на културното ни наследство са:
Той и цяла чета хайдути
Поуки от приказката:
- всеки заслужава най-доброто;
- не винаги ще има кой да ти осигури най-доброто – създай си го сам;
- можеш – просто ти трябва желание. И характер.
Майсторът ще ни разкаже за:
- историята на терзийския занаят;
- терзиите – на колко вида се делят и какъв е бил животът им;
- как от мъж работещ в застрахователна компания се е превърнал в пазител на традициите;
- има ли на кого да предаде уменията си и ще продължи ли да съществува тази дейност.
Ще видите:
- какви са инструментите, с които работи един терзия
Ще чуете за:
- сдружението „Хайдути“ и мисията им в разпространението и опазването на културното ни наследство;
- хайдутите и техният образ в нашата страна;
- нуждаем ли се от измислените герои, при положение, че в България си имаме истински;
- любопитни факти, които ще запалят още повече жаждата Ви за знание.
Обещавам да бъде интересно. Приятно пътуване…
Снимки: Искра.бг
Г-н Тонев, каква е историята на терзийския занаят?
Терзийският занаят е производен на абаджийския занаят, а абаджийството е свързано с производството на вълнени платове – шаяци и аби, които са се тъкали ръчно. Още византийците хронисти споменават, че на територията на нашата страна по онова време хората са носили груби вълнени дрехи.
В периода на османското владичество по нашите земи този занаят е бил разпространен, като придобива по-голяма популярност през 20-те – 30-те години на 19-ти век и това било свързано с реформите в Османската империя. Тогава се наложили вижданията на султана по отношение на армията – да стане с чисто професионален характер. Трябвало всички да са унифицирани, с еднакви носии, което предполагало производството на огромно количество плат.
В тази връзка започнало производството на такъв, което се осъществявало предимно в планинските райони – масово в Родопите и Средна гора, Подбалкана, от двете страни на подбалканските градчета – Сопот, Карлово, Калофер и от другата страна – Габрово, Троян, Трявна.
Абата бил плат, който тъкали жените, а абаджията търгувал и създавал дрехи от него. В началото на 19-ти век – 1800-тната година се появило и терзийството, като производен на абаджийския занаят.
Тогава започнал и вносът на по-качествени и фини платове, с които да се шият дрехи. По онова време вече се е минало от белодрешната към чернодрешната мъжка носия. Тези шивачи, които практикували занаята, започнали да се наричат терзии.
Основно занаятът се е практикувал от мъже, по простата причина, че в Османската империя по онова време българското население било 90 и повече процента селяни, които се занимавали с животновъдство и земеделие. Било практика дрехи да се шият вътре в семейството, като мъжките са се шили от жените.
Впоследствие жените започнали да си изработват тъй наречения чийз. Като станело на 10 години момичето започвало работа по него и докато станело на 14-15-годишна възраст, в която някога се омъжвали, вече имала носия за сватбата.
Самият начин на живот тогава обаче предполагал в едно семейство да се раждат много деца, защото трябвала работна ръка за земята, която се обработвала – да можело семейството да се изхрани и нещо да останело след като платили данъците.
Домакинята се занимавала както с тях, така и с въртенето на къщата. Не и оставало време да шие. Мъжката работа от друга страна била сезонна. Например, ако един земеделец имал земя, на която е засял лозе, той се грижил за него от пролетта до късна есен, докато го обере. След това няколко месеца нямал такава натоварена работа.
За да запълнят времето си мъжете започнали да шият мъжки дрехи, но не само за себе си, а и за други. Именно тогава се появил професионалният шивач – терзията.
Колко вида терзии има?
Има два вида терзии. Едните са били така наречените домошари. Ходили от село на село, от къща на къща. Появявали се при стопанина и му казвали, че ще шият дрехи, а той ако бил съгласен ги вкарвал в дома си, показвал къде ще се спи. Стопанинът им осигурявал храна, договаряли се колко ще плати за дрехите, които ще изработи терзията и строявал цялата челяд и казвал:
“На тоя потури, на тоя елек…”.
И работата започвала. Като си свършил терзията дейността в тази къща, отивал в друга.
Другият вид са били така наречените дюкянджии, както в случая съм аз. Стояли в дюкяна, а клиентът ходил при тях и казвал от какво се нуждае. На обектите имало най-различни платове, гайтани и всичко свързано с производството на дрехите. Там се обучавали и бъдещите майстори, които преди да станат такива са били 3 години чираци, 2 години калфи и накрая се явявали на тестерлик – така наречения майсторски изпит, който давал позволение да се практикува занаята.
Самата практика на обучение не е била майсторът директно да показва на чирака или калфата. Действал е на принципа на метода взаимно обучение и всичко ставало с много гледане. Затова и се казва, че занаят се краде с очите.
Например в едно помещение се събирали калфите и чираците, а първите упражнявали надзор над вторите. Чиракът сядал, а калфата му давал на върха на един аршин парче плат с гайтан, конец и игла и му казвал:
“Боди! Гайтанът да е връз плата, конецът да не са види.”
Само най-амбициозните и чевръстите са ставали калфи, а после и майстори. Такива възрастни майстори като мен не е имало. Ставали на двадесет и няколко години и докато станели на двадесет и пет – двадесет и шест, само се разпореждали кой какво да прави.
Не им е било хич лесно, интересен е бил животът. Почвали са да шият от ранни зори и продължавали до залеза на слънцето, а понякога работили и на свещи и газени лампи.
“Търся чирак” – това гласи табелата до вратата Ви. Има ли хора, които желаят да се учат?
По отношение на обучението имам горчив опит. Преди няколко години се опитах да привлека желаещи към занаята. Идеята ми беше да ги науча на всичко безвъзмездно.
Дойдоха две-три момчета. Постояха – кой по два часа, кой по един ден и вечерта ми звънят по телефона:
“Майсторе, тази работа е много трудна, много бавна, не е за мен, нямам търпение.”
И се отказват. Така аз си губя времето да им показвам неща, които не взимат присърце. Затова реших, че който иска да се обучава, може да се запише на платен курс. Когато човек даде нещо от себе си, има ангажираност.
Сега имам двама чирака, предвид пандемичната обстановка идват по-накъсано, пък и работят – не им е основно занимание, но ще се предаде занаятът.
С какви инструменти работи един терзия?
Инструментариума не е обемен, събира се в една чанта. Игла, с която се боде, големи и хубави терзийски ножици, за да може платовете да се режат, когато се крои. Памучен конец, аршин – сгъваем за домошарите и цял за дюкянджиите. Той е бил дълъг 64 см, делял се е на 8 рупа. Гачката е така наречената трета ръка на терзията и ютията – на по-късен етап се е гладело с ютията с въглищата, на които се е слагала жар.
Каква е ролята на гайтана?
Той е съединителната част на два елемента на носията. Т.е заздравява самия шеф, където се събира. Има и декоративна функция. Нашите терзии от дефекта са направили ефект – да изглежда красиво, освен практично. Гайтана, който ползвам аз е плетен от 12 нишки и се произвежда в Габрово. Произвеждат се и в Златоград.
Преди да станете занаятчия, сте имал съвсем различна професия. Кога и как направихте първите стъпки?
Работих в застрахователна компания. Преди 7-8 години обаче създадохме сдружението “Хайдути”. Трябваше да си намеря носия, но се оказа, че не е толкова лесно, няма богат избор, а хайдутите все пак не са носили прости дрехи. Те са били хора над закона, не са се съобразявали с нищо.
Воден от егото си исках да изглеждам по-добре, да съм с по-богата носия, но се оказа, че няма кой да я изработи. Ценя ръчния труд – исках да е ръчно направена, дадох я на едно място. Оказа се шита на машина. Това разочарование извика неволята и в крайна сметка започнах да се занимавам сам.
Кой Ви научи?
Събирах информация. Един знае как се шие гайтан, друг как се прави дадена фигура, трети нещо друго. Тези хора не са майстори, а хора по един или друг начин доближили се до занаята.
В ателието. Снимки: Искра.бг
Наричат Иван Гърбача шивачът на хайдутите. „Хайдути“ е и името на сдружението, в което има водеща роля и той. Каква дейност развиват, с какво спомагат за съхранението на историята ни, как разпалват в децата искрата за знание и защо малчуганите виждат, че българските герои са по-интересни от измислените, може да чуете сами. Майсторът има какво да разкаже.
Време е да слезем от машината на времето, в която се повозихме и да осмислим, че България е богата с личности като Иван Гърбача и другите пазители на традициите. Те са наистина вдъхновяващи и важни за обществото ни.
И заслужават бурни аплодисменти…
В началото Ви обещахме вълнуващо пътешествие. Надяваме се, че и за Вас бе такова, каквото и за нас – българско, смислено, събуждащо. Напомнящо, че моментът да започнем да сбъдваме целите си, е точно сега. И че реалността понякога е по-интересна от приказка, стига да ни бъде показана.
За довиждане: Повод за още размисъл
Към наши дни терзийският занаят не фигурира в Списъка на занаятите в България. По тази причина по документи и днешният ни гост се води гайтанджия.
От Искра.бг припомняме, че През 2001-ва година 38–то Народно събрание на Република България е приело Закон за занаятите в България, в който можем да видим, че са били посочени 129 занаята. За период от 10 години от тях отпадат над 70 майсторски професии.
През 2011-та година са направени промени в Закона за занаятите („приложение № 1 към чл. 3, ал. 2, т. 1). Броят на посочените дейности се свежда до едва 57. С тях можете да се запознаете в Приложение № 1 – списък на занаятите в България.
Какво ще се случи оттук нататък зависи от всички нас. Отговорността е обща.
Нека запалим Искрата! Може би сте занаятчия или познавате такъв човек, чиято работа заслужава да бъде позната на обществото. Пишете ни на iskra@iskra.bg, за да разкажем за неговия професионален път и попрището, което е признал за свое.
