Това интервю от поредицата „По следите на българските занаяти“ е невероятно специално за мен. Първо – защото като жена обожавам да получавам цветя и второ – защото освен радостта, че получавам цветя, усещам и едно чувство на вина, че прекрасните растения са загинали, за да ме зарадват. Все повече се боря с женския си егоизъм и казвам: „Не ми подарявайте.“, но усещам, че не звуча много уверено.
Точно по тази причина, когато разбрах за прекрасната Калина Михайлова и нейната мисия, наречена The Bucket, чрез която пресътворява естествените багрила на природата и цветята, които изхвърляме в истинско изкуство върху платове, изпитах особен възторг към нея и работата й. Или иначе казано – ако искаме да запазим цветята от важни за нас събития под нова форма за живот и да се погрижим за природата – тя е човекът!
Калина, благодаря, че остави това интервю за тогава, когато реши, че наистина искаш да го направим и послуша отклика си, а не мен! Благодаря ти, че когато три пъти изгубих файла със снимките ти и се червях от срам, го прие за нещо много естествено, просто защото сме жени и ме посъветва да забавя темпото.
Благодаря, че съществуваш, твориш красота, едновременно показвайки ни как можем да се грижим по-добре за общия ни дом – природата.
А сега оставям и Вас в компанията на прекрасната и вдъхновяваща Калина Михайлова.
Здравей, Калина. Разкажи ни за своята работа и мисията, която стои зад нея?
Мисията на The Bucket най-общо е да създава красота, но по един невероятен, дори бих казала магичен начин. Чрез нея обаче, бих искала да се чуе едно от посланията, които много добре описва това, което правя:
Ако цветята ви можеха да говорят или по-скоро, ако вие можехте да ги чуете, щяха да ви кажат, че искат да останат с вас.
Това е проявление на една по-дълбока и фундаментална тема, която ме вълнува – чрез това, което правим да обърнем внимание към често клишираната тема с намаляване на еднократната употреба и отпадъка. Живеем на заем, ползваме планетата на заем. Взели сме я от нашите деца. Разбирате ли какво значи това? Знам, че звучи много силно и винаги съм си давала сметка, че:
не мога да променя света, но мога да направя моето, малкото достатъчно. Моето. Твоето.
Как дойде идеята и какви бяха трудностите, с които се сблъска, когато започна да я реализираш?
The Bucket не е просто идея, а нещото, което обединява няколко много важни за мен неща след един дълъг професионален път в живота ми. След над 20 години корпоративна умора, която бях натрупала, исках да правя нещо коренно различно.
То задължително трябваше да е творческо да ме вдъхновява и най-важното – да не знам по какъв път ще ме отведе. Беше ми важно да е нестандартно, за да ме провокира през цялото време.
*Тук ще си позволя да кажа няколко думи за професионалния си път. Аз не афиширам професионалното си минало, но то в случая има пряка връзка с това, което правя, тъй като беше „трамплина“, провокирал ме да направя тази крачка. Бях на 20, когато „скочих в дълбокото“.
С бившия ми мъж и баща на сина ми, през 1999 г. създадохме Телевизии Диема. Това се случи в годините, в които ТВ пазара в България все още не се подчиняваше на никакви бизнес принципи. Бяха много трудни и динамични години, изключително взимащи от нас, като хора – време, енергия… но бяхме изключителен екип, невероятен.
Щастлива съм, че в момента, след над 20 години от създаването им, телевизиите все още пазят същия формат и концепция. Растежът е нещо много хубаво, но когато той се случва така бързо, можете да си представите колко изтощаващ може да бъде едновременно с това.
След като продадохме тв каналите на MTG през 2006 имахме още няколко големи проекта, а аз за няколко години поех и управлението на една от най-големите рекламни агенции в България, Kiwi Advertising. Всичко това, разбира се, се случва паралелно с появата на двете ми деца, които в момента са на 19 и на 9 години и в чието израстване държах да присъствам адекватно. Това е накратко „почвата“, върху която се роди The Bucket – свежата глътка въздух.
Използваш древни техники, когато става въпрос за ръчно багрене. Разкажи ни за тях и откъде ти самата се научи да ги прилагаш?
Основите на занаята научих при пътувания на Изток. Впоследствие си дадох цяла година време да експериментирам в задния двор на къщата ми в София… Така, някак неусетно, дойде време да измисля име на проекта и да му създам собствен дом – студиото, в което работя вече пета година и е едно от най-приятните пространства, които съм създавала.
“Обет върху коприна” – как успяваш да запазиш празничните цветя за цял живот?
С магията на природата, доверието и най-вече търпението на булките. Чисто технически, това, което правя е онова, с което битовата химия се опитва да се пребори десетилетия. Но сантименталната част прави нещата различни. Като жена, знам колко е неприятно чувството, когато дойде моментът да изхвърлим цветята, които свързваме с някого, с нещо специално.
Кой е най-мъдрият урок, който научи от своята работа?
Делегирай. Ако не можеш, задължително се научи да го правиш.
Звучи много простичко, но в дългосрочен план, в това може да е скрит успеха, съответно неуспеха на един бизнес.
Какво искаш да знаят хората, които избират да ползват услугите ти?
Искам да се замислят. За това, с което започнах в началото. Не е задължително всички дрехи, които носим да са обагрени с естествени материи, но посланието е това: „всеки да сътвори своя начин да остави по-чисто след себе си“.
Преди две години, малко преди 8 март пуснах кампания с послание до всички дами, които имат желание да ни дарят цветята, които са получили за празника, вместо да ги изхвърлят, след като завехнат /както се случва обикновено/. Бях много впечатлена от резултата.
Получих десетки кашони с цветя…
Ефектът е дългосрочен, до днес получавам такива – просто има много хора, на които не им е все едно. И това е чудесно. Ето това е онзи фундаментален елемент в съществуването ни – някой вижда бъдеще в отпадъка и което е най-важно, полага усилие не просто да го метне в кофата пред дома си и да го забрави, а отделя от времето си да ни го прати или дори да го донесе лично в студиото.
Нашата среща завърши, но нейната мисия продължава. За Калина и хората като Калина трябва да се говори непрестанно – защото заразяват с ентусиазъм, смисъл и добрина.
Нека запалим Искрата! Може би сте занаятчия или познавате такъв човек, чиято работа заслужава да бъде позната на обществото. Пишете ни на iskra@iskra.bg, за да разкажем за неговия професионален път и попрището, което е признал за свое.
