По следите на българските занаяти днес ще ни отведе в село Бусинци и новооткритата там Бусинска сръчкотилница. В нея се възражда интересът към известната не само у нас, а и по света Бусинска керамика и грънчарството.
Мястото е създадено с много любов от Стефка и Александър – изключително вдъхновяващи личности, които не се спират пред предизвикателствата, а се борят с тях.
Не стоят безучастно, за да наблюдават как културното ни наследство изчезва, а правят всичко възможно, за да съхранят и продължат традициите. И доказват, че когато имаш мечта и работиш за нея – тя може да стане реалност.
За пътя, по който са поели, за себе си и плановете си, разказаха самите те пред Искра.бг. Приятно четене.
Бусинска сръчкотилница. Снимки: Личен архив
– Представете се на нашите читатели
Казвам се Стефка, психолог по образование. Съпругът ми Александър е биолог. Имаме три деца – двама близнаци на 6 години и дъщеря на 4 и половина. Имаме и прекрасно куче – Рия.
Средностатистическо семейство от София, което преоткри спокойствието и красотата на Трънския край и в частност село Бусинци. Всяка свободна минута сме там. По време на пандемията също бяхме там.
– Как се роди идеята за създаването на вашата Бусинска сръчкотилница?
Къщата, която обитаваме, се намира в двора на един от майсторите грънчари Спас Савов (брат на прабаба ми). Непрекъснато намирахме и все още намираме както в двора, така и по улиците парчета грънци – чирепи – спомен от едно далечно минало и от една позабравена вече стара школа.
Школа, която е една от основополагащите по нашите земи и наброяваща над 100 образци и модела. Преди вековете е имало повече от 300 колела. В началото на миналия век са били около 120. През 1960-та година няма повече от 15 майстора работещи в превърнатото в цех Първо училище по грънчарство.
80-те години бе построен музей на керамиката и там допреди 10 години точеше последният майстор. За съжаление в момента няма местен майстор и Школата малко по малко загива.
Селото става все по-тихо, къщите падат. Живеейки тук виждахме този процес. Моята голяма мечта бе да възродим тази школа, да представим старите майстори. Според нас мястото има голям потенциал и бихме искали да върнем хората тук.
Преди около три години започнахме плахо с магнити и по-дребни сувенири. По-късно с подкрепата на родителите ми взехме една стара жълта плетарка в близост до музея и вложихме много усилия, за да я превърнем в сегашната Жълта къща, под чийто покрив се развива и съществува Сръчкотилницата.
Искахме да създадем не просто работилница, не просто магазин, а център за срещи. За хора със сръчни ръце, за събития, свързани с възраждането на Школата, място което да допълни наученото и видяното в музея, с предмети – реплики на старите модели и/или източени от самите посетители. Със съдове, които не само да красят домовете ни, но и да са функционални и да се използват в ежедневието.
Ако трябва да обобщя – стремя се мястото, което създадохме да е това, което аз бих търсила, ако пътувам и посетя Бусинци.
– Вече се радвате на първите си посетители. Какво могат да видят и преживеят те, когато дойдат на гости в Жълтата къща?
Както вече споменах желанието ни е да предоставим на хора от всякаква възраст възможността да се докоснат до магията на глината и грънчарското колело. Бих искала да подчертая, че използваме дървено крачно колело и съдовете изваяни на него са като тези отпреди векове.
Ще ми се хората да преживеят часове изпълнени със спокойствие, усмивки и тръгвайки си да се връщат отново. Това би било на-голямата награда за нашите усилия. Планираме също така възможност за занимания с деца – при еднодневни посещения.
– Важно е да отбележим, че сте финансирали целия проект сами. Защо не потърсихте помощ от държавата?
Не сме смятали, че можем да кандидатстваме. А и не знаем към кого в момента можем да се обърнем. Разбира се сме отворени към предложения.
Грънци. Снимка: Искра.бг
– Как се чувствате днес, след като вече сте осъществили мечтата си?
Щастливи… И притеснени в същото време! Имаме много работа още. Доказах на себе си, че мечтите се сбъдват стига да желаеш нещо силно, да повярваш, че то ще се случи и да имаш подкрепата на семейството си. Сега предстои най-важното – да оправдая гласуваното ми доверие – както от страна на Зари, така и от страна на всички, които ни посетиха или планират да го направят.
Да издържа, за да просъществува Сръчкотилницата. И да можем да върнем старите модели!
– По какъв начин отварянето на Бусинската сръчкотилница се отрази на живота в населеното място?
Още сме в самото начало и като всяко такова, стартът се прие със смесени чувства. Силно се надявам с течение на времето нещата да се развият в положителна посока и дадем възможност (стига да има желание) и на хора от селото да се включат.
Бих искала да отправя апел – ако имате образци на Бусинската школа, моля да ги снимате! Така ще имаме шанса да върнем максимален брой модели.
– Нека се пренесем 10 години напред в бъдещето. Как изглежда Вашето място?
Пак ще кажа мечта – завършена Жълта къща с двор даващ възможност за работа с групи. Поне 2-3 майстора работещи и живеещи в Бусинци. Музей обновен и като експозиция, и като сграден фонд. С поток от посетители, къщи за гости, магазин, място за хапване и ние – работещи с посетители и предоставящи възможност за програми.
– Довършете изречението: За нас е важно да работим за възраждането на българските занаяти, защото…
…е важно какво ще оставим на децата си и тези след нас. Бихме искали да сме от хората предаващи традициите, а не безучастно гледащи как те изчезват…
Нека запалим Искрата! Може би сте занаятчия или познавате такъв човек, чиято работа заслужава да бъде позната на обществото. Пишете ни на iskra@iskra.bg, за да разкажем за неговия професионален път и попрището, което е признал за свое.
