По следите на българските занаяти: Пенко и Димитър Цанкови – царете на историята

Те са баща и син – царете на историята. Познават я, изследват я, обичат я, пресъздават я. И им се получава зашеметяващо.

Трябва да познаваме хора като тях, защото са онази ненатрапчива, но жизненоважна глътка свеж въздух, от която имаме нужда. Те предават знанията си с такава сила, че сякаш с копие ги забиват в мозъка ни. В думите им има толкова емоция и такава искра, че подпалват още повече любопитството ни. Те нямат нужда от машина на времето, защото вече пътуват с нея.

Те са Пенко и Димитър Цанкови – основатели на Работилница за исторически реконструкции и възстановки „ТЕХНИТАР“, която съществува от 2015-та година и съм развълнувана, че са мои гости в рубриката „По следите на българските занаяти“.

Двамата са си възложили специална мисия, свързана с издирване, опазване и демонстрация на автентични инструменти и подходи за добиване, съхранение и обработка на различни суровини и материали от минерален и органичен произход.

В отделните секции на работилницата се изработват различни изделия от кожа, кост, метал и дърво, като се използват типичните за определените исторически периоди методи и инструментариум. Разработват се и модели за отливане на различни изделия от цветни метали и сплави.

И двамата взимат участие в различни фестивали. Известни са в своята област както у нас, така и в чужбина, и си партнират с експерти, преподаватели, научни работници и археолози от различни университети и Регионални исторически музеи. 

Техни реконструкции има във Франция, Белгия, Румъния, Русия, Англия, Израел, Турция, Италия, Шотландия, Америка, Австралия и Канада.

Днес бащата е пенсиониран офицер, който насочва усилията си изцяло в своето историческо пространство, а синът му Димитър е настоящ офицер, който умело съчетава не една и две социални роли.

Как е започнал пътят им? – оставям ви да се насладите на разказите. Има какво да научим, има над какво да помислим. А сега се запознайте с Димитър…

„От 6 годишен започнах да се интересувам от история, в частност от военната. Битът, стратегиите, оръжията предизвикваха много силен интерес у мен. Всичко започна с един малък лък, който ми направи баща ми. Заех се да си изработвам стрели, това се превърна в хоби и дойде моментът, в който историците и археолозите започнаха да ми казват, че се доближавам до професионалистите в миналото.“

Усилията, които влага са оценени както от професионалистите, така и от хората, които се събират по фестивали около него и баща му. Виждала съм с очите си как големи и малки стоят и ги слушат с часове и се чудя колко ли знания щях да имам, ако хора като тях са ми преподавали история.

Разговорът ни се насочва към българските земи в миналото и към това как го пресъздават днес в своята работилница. Принципно трябва аз да водя интервюто, но през цялото време осъзнавам, че Димитър знае по-добре от мен какво всъщност ще бъде интересно и с удоволствие го оставям в ролята на водещата фигура, а аз минавам в поддържаща.

Питам за това, което ми е любопитно и задавам куп уточняващи въпроси в минута. И във всеки момент съм благодарна за търпението му, защото е готов да обясни, разкаже и преразкаже, за да се получи един наистина смислен, обогатяващ и ценен разговор.

„Общото мнение е това, че българите сме били конен народ. Имали сме пехота, тежка конница, лека конница и в определени периоди инженерни части, отговорни за изработката на обсадни машини (реконструираме изключително инструментариум за подобни дейности). Имали са също огромен набор от оръжия – копия, брадви, боздугани, бичове, саби, лъкове, и пр. Щитове, ризници и други.“

„В периода 7-11 век, конниците са били в по-голямата си част от български произход, като предимно са ги набирали от Добруджанския край, който е най-старата част от Съвременна България. Първата територия, завладяна на сегашната ни територия, като през второто българско царство в по-голямата си част, кавалерия/конница сме разчитали на куманите, а в по-късни периоди на татари/монголи и дори турци, като българите са сформирали в по-голямата си част пехотните подразделения.“

„В нашата работилница създаваме всякакви оръжия. Все още не правим български съставни лъкове, но усвояваме и това умение, което е въпрос на време. Изработваме лъкове, които са западен тип – тоест не са съставни, а от едно парче дърво – английски от бряст и тис, правим лъкове юми, които са традиционни за японските самураи, но в съвсем скоро бъдеще ще започнем и с експерименталната изработка на средновековни, български сложно-ставни лъкове. Стрелите се правят бавно, днес правим единични бройки само ако са поръчка за музей. Иначе минимумът е 12 броя, както е било в Средновековието. Обаче тогава са си купували върховете, а останалата част са си я правили сами, защото са имали уменията. Знаели са как.“

„Според хипотези, които са потвърдени от исторически находки, стрелите на българите са били композитни – предната 1/3 или предната 1/4 са били  изработвани от Мека дървесина, свързани с V-образна снадка и залепени с лепило туткал, голямо значение са оказвали теглото и спецификата на върха. Също в зависимост от горното, войните са имали стрели за много различни видове противници и ситуации.„

Например: Ползвали са стрели с върхове тип „Лястовича опашка“(тези, които са с шипове назад) за ловуване и за стрелба по противници, които не са защитени от ризница, било то халчеста или плочкова. Срещу тези противници, са използвани върхове, които са наподобявали шило, англичаните наричат подобен тип върхове (bodkin point), целта на подобни върхове е да минат между халките на ризницата и да наранят добре защитения за времевия период войн. Всеки един войн е имал в колчана си различни типове стрели(разлика във върховете) и ги е ползвал според това пред какъв войн/войни се е изправял. Обикновено един конник е имал един колчан с около 40-60 стрели, и отделно е имал втора кутия/колчан с още толкова резервни стрели.“

Тук става интересното. Димитър обясни, че композитната стрела може да се счупи, което е и нейната цел. Когато са улучвали противника си с такава стрела, той не е можел да я вземе и да я използва и търсеният ефект бил постиган. Най-трудоемка за правене пък се оказва, че е несмъртоносната част, която се състои от дървено тяло (шафт – международния термин), стабилизатори и жлеб за прикрепяне към тетивата на лъка.

Ролята на стрелите не е била обаче само на инструменти, които причиняват смърт. Димитър коментира, че те са имали и стратегически функции.

„Съществували са така наречените сигнални стрели, издаващи силен звук. Те са имали много функции – да покажат, че дадено действие трябва да започне или да спре, че войската трябва да се измести. Чрез тях са комуникирали помежду си. Стрелите са били възможност за контролирани действия, за безопасно ръководене на войската.“

Противно на модерните представи, и съвременния „Холивуд“ подход, поне в България сабята не е била масово оръжие. Има изключително много находки на копия, боздугани и бойни брадви обаче, което е релевантно, откъм чисто икономически съображения. За една брадва или копие е необходимо по-малко количество метал, отколкото за една сабя/меч.

Изработки. Снимки: Личен архив.

Димитър е вдъхновител. Той създава своя свят точно такъв, какъвто иска да е, с което помага и на нас да живеем в една по-добра реалност. Все пак ми е интересно как се справя с всичко. Социалните му роли не са една и две – офицер, съпруг, баща, приятел. И безупречно развива дейност, в която се влагат много усилия.

„Да, семеен съм, имам дете и ходя на работа. След работния си ден прекарвам време с близките си. Когато те заспят, аз започвам отново да работя. Това най-често става след 23:00 часа. Успехът се ражда тогава, когато човек е готов да жертва!“

Събирал се е на едно място с хора от най-различни нации и е поддържал отлични отношения с тях. Негов помощник е историята:

 „И е голям плюс за България и българския офицер.“

Освен това Димитър наблюдава и създава положителни промени. Днес историческите реконструктори и археолозите все повече си сътрудничат. Някога това далеч не е било така:

„Днес с баща ми работим с най-различни специалисти. Това, което създаваме изпъква, оценява се, на фона на продукти, които се предлагат по масовите магазини и не само. Личи си кога един човек не е изследвал и спазил всички стъпки, но ако някой тепърва навлиза в материята, може да се подлъже.“

Димитър усмихва и с друго твърдение – според него занаятите в България претърпяват своя Ренесанс. Благодарение на интернет, на възможността да се общува с чужди майстори, българският труд е оценен високо. 

Димитър има мечти и смята, че те трябва да са непосилни, за да ни държат живи. За него хората без мечти са тъжни. А аз вярвам дълбоко, че най-доброто за него тепърва предстои.

В свободния ни разговор той ми каза много силни думи, които ще помня дълго. Ще ги споделя, защото вярвам, че на първо място всички сме хора и на второ място, че ако търсим повече неща, които ни обединяват, от тези, които ни разединяват, то светът би бил едно наистина по-добро място:

„Знаеш ли, чувството да имаш приятели реконструктори от много различни страни е изключително интересно, почти с всяка страна сме воювали и си имаме исторически периоди на огромни стълкновения, но ние, всичките, всичките без значение нация, религия и прочие, независимо дали сме българи, Монголи, гърци, руснаци и прочие, ние сме приятели и се уважаваме където и да сме, в която и да е държава, не защото сме от злободневния тип душици или от тези хора, които се чоплят в политическите дразги и наследства от миналите години… Нас всичките ни обединява любовта ни към великите ни предци и към държавите ни. И конкретно за Работилницата, когато създадеш нещо, вдъхнеш живот на нещо, изгубено за хиляда и повече години, ти малко или много се доближаваш и докосваш, до всичките онези хора, на чиито велики плещи и жертви, дължим това – днес да сме свободен народ и да обитаваме тази земя Именно затова го правим, не го възприемаме просто като занаят, а като дело чрез което съживяваме историята, предците си и малко или много българската култура отпреди много, много векове.“

Когато разговорът ни с Димитър приключи, вече исках да се науча да стрелям с лък, да науча още за оръжията, преживяванията му по фестивали, за историята. Защото той е от хората, които дават отговори на въпроси, карайки те да искаш да знаеш още и още. Да преживяваш, да твориш, да бъдеш…

Нямах търпение да се запозная и с Пенко Цанков. Очаквах нов интересен разговор, но по-скоро той се превърна в преживяване. В този човек има нещо необикновено. Енергията му е силна и добра. Вижда и неправдите, но предпочита да впери поглед в светлината. С него се общува с огромна лекота. Още щом заговори започваш да изпитваш уважение към личността му, а той отвръща със същото. И как иначе – Пенко вярва, че всеки, който е дошъл на тази земя е важен и има значение.

Видео: Личен архив
.
С него си поговорихме повече за живота и не влязохме в детайлите на работата му. Първата причина бе, че това, което създава е част от него и го прави щастлив, втората е там, че ако бях задълбала, трябваше да продължим да си говорим няколко денонощия. И щяхме да стигнем най-много до същината. Но нямах търпение да разбера на първо място как е започнал пътят му… Ето какво ни разказа той:

„До 2015-та година бях военнослужещ. Ежедневието ми бе свързано с огромно натоварване и продължителност на работния ден около 13-14 часа. Усещах, че всичко това ми влияе и имах нужда да променя ритъма си на живот. Предпочетох да съм здрав и да си подаря свобода…“

Мълчах и си мислих колко смелост се изисква, за да поемеш в нова посока. Реченото  било сторено. Все пак мъжете трябва да държат на думата си. Така започнал да крачи по новата си житейска пътека, която може би била предначертана още в детството му, без никой да си дава сметка за това:

„Още като дете бях заобиколен от занаятчии. Баща ми, дядо ми, чичо ми. Няма как техният труд и житейски опит да не оставят следа в сърцето на едно дете. Част от знанията и уменията, които използвам днес, пък съм ги придобил още като ученик и студент. И предметите ги учих, за да ги науча. Не съм предполагал, че ще се занимавам с това, което правя днес, но животът знае най-добре.“

И животът наистина знае най-добре. Годината е 2015-та. Пенко бил нощна смяна, но това не го отказало да приеме поканата на свой приятел и да се озове на фестивал на крепостта Туида.

„Там имаше много хора, които бяха обединени от любовта към историята и се почувствах на мястото си. Идеята да се занимавам с днешната си дейност ме спечели окончателно.“

От други клубове се опитали да го привлекат да работи при тях, когато разбрали, че е решил да бъде самостоятелен. Той обаче не само им отказал, а и за разлика от масата, регистрирани като неправителствени организации, той си направил фирма:

„Това ми дава спокойствие и сигурност. За себе си знам, че постъпвам правилно!“.

Поговорихме си малко и за насладата от изработването. Все пак всеки от нас има нещо, към което се стреми, нещо, което иска да чуе, нещо, което го държи буден.

Изработването е класически творчески процес, за който са написани учебници. Отначало е предизвикателство да направиш нещо, което ти е харесало или е полезно. Последните години изпитвам удоволствие да изработвам реплики на исторически достоверни предмети, по проект на други източници.  
 
Пращат ми скици, схеми на предмети, откривани при разкопките и когато успея да достигна ефекта и поръчалия е останал доволен – няма по-голяма награда. В началото на своята работа човек преминава през елемент на стъписване, но не трябва да се поддава, трябва да работи. И тогава резултатите идват! 

Всеки един от нас, който се радва да създава предмет, си има фикс идея, към която да се стреми, допускайки, че може да я достигне. Аз просто работя това, което обичам. И го правя по 6-7  часа на ден.  

Поговорихме си и за възстановките. Нашият гост обясни, че там свободното време не съществува и е най-добре хората да започнат да трупат своя опит от рано. Така да премине през етапите на стъписване, на проба-грешка и след около 2-3 години, да започне да работи целенасочено в даден сектор.

Когато отидеш да участваш във фестивали, те са разделени на периоди. Ако участваш във всички, ти трябват много ресурси – финансови средства, материали, време, инструментариум. Това е непосилно за сам човек, ако не е клуб. Нужно е да се направи фокус върху един период. Човек да участва във фестивали – три-четири  български, да организира най-много два в чужбина, от презумцията, че няма как да си посвети цялото време. само така реконструктора може да повиши своята прецизност и качество в своята дейност

.Видео: Личен архив

По думи на Пенко в България също имаме прекрасни фестивали – във Велико Търново, Царевец, Плиска. Тази година е останал очарован от организацията направена на едно от събитията от „Исторически парк“. Било толкова хубаво и пленяващо, че посетителите не се стреснали дори от проливния дъжд. Щом спирал, хората отново тръгвали по следите на историята.

Видео: Личен архив
.

Накрая попитах Пенко как е предал любовта към историята на сина си. Отговорът му ме изуми. Необикновен като него:

Никога не съм се опитвал да се налагам на децата си. Всеки носи своето призвание. Ако родителите искат да помогнат, те трябва да подпомагат малките хора в заниманията им.

Всяко време ражда своите хора и не случайно сме на тази земя. И има защо да сме заедно. По-приятно е да дадеш свобода. Аз не съм карал сина си да учи, той сам го правеше, а аз само го подкрепях. В много от случаите той е напред и вече няма за какво да го подкрепям, учим се взаимно и това е ценно.  

Снимки: Личен архив

Днешната ни среща бе вдъхновяваща, а това за мен не бе просто интервю, а страница от започнатата книга на един баща и един син. Двама смели, талантливи, работливи мъже, които ни разказаха как със знания и достойнство постигат мечтите и целите си. 

Тук идва и едно много важно уточнение – те се възпротивиха на определението „Царе на историята“:

„По-скоро се опитваме непредубедено да събираме сведения от различни източници, да ги съпоставяме, за да стигаме до пръснатите и укривани зрънца истина, без да сме пристрастни и обременени от стари догми или нови идеологеми…“

Аз все пак реших да го оставя, защото моето усещане за тях дойде с тези думи. Защото създават онзи свят, който искам да виждам. Защото създават енергията, която ме държи будна и ме кара да пиша. Защото мога да ги нарека по този начин… И вярвам, че са точно такива!

Нека запалим Искрата! Може би сте занаятчия или познавате такъв човек, чиято работа заслужава да бъде позната на обществото. Пишете ни на iskra@iskra.bg, за да разкажем за неговия професионален път и попрището, което е признал за свое.