Жадна съм. Умирам от жажда, а останалата вода в бутилката на автомобила е по-топла от чай. Спираме пред една от многото крайпътни чешми по балканския път и отпивам на малки глътки. Течността мокри дрехите ми, докато плискам лицето си.
Чувствам се преродена. Усмихвам се широко, а някаква странна енергия преминава през тялото ми. Усещам и радост, и възторг, и някаква странна смесица от благодарност и лека нотка на тъга.
Искам да снимам чешмата, но след като предишния ден прегърнах няколко дървета, защото вярвам в енергията им, реших, че ще е твърде ненормално – дори за мен. В продължението по пътя се чудих кой в крайна сметка определя кое е нормално и кое не, но беше късно и разговорите поеха в друга посока.
Мислите ми обаче не ме напускаха и осъзнах значението на вече отминалите чувства, които се бяха събудили около мен. Та нали за нашия народ градежът на една чешма не е просто акт на строителство, а духовна дейност. Такава, в която се вплитат здраво желанието да оставиш нещо на обществото, да увековечиш паметта на свой близък, да създадеш нещо с ръцете си, което да има и стойност, и полза, и смисъл.
Покрай чешмите в миналото се е зараждала любовта, покрай чешмите в миналото хората са се събирали на приказки, покрай всяка някога построена чешма витае история – митична, красива и караща те да чувстваш.
Днес в рубриката По следите на българските занаяти няма да се запознаем с някой от съвременните пазители на традициите, а с легендата за двама влюбени и силата на удържаната дума, достойнството и честта.
До наши дни от уста на уста се разказва, че тя била най-личната невеста в този край, а той млад занаятчия – резбар. За щастие или не неговият труд, умения и талант не били признати от местния еснаф, което карало младия мъж да се чувства недостоен за прелестната си любима.
Той обаче не се предал, а решил да докаже на какво е способен – пред Бог, пред себе си и пред обществото. Така се нагърбил със сложна задача – да изгради чешма от мрамор – един сложен за работа, но вечен материал. Върху нея вплел и образа на своята любима.
Това обаче не било достатъчно – майсторът искал да получи и Божията благословия за тяхната любов. Така отишъл на църква и с цялото си сърце казал думите, които и до днес стоят издълбани в основата на чешмата:
“Днес вая красотата в спомен мил,
но тайно в нея и моя лик съм въплътил,
и както образ в образа – душа в душата,
избликна в извор на любов водата.
Щом твойта хубост с огън ме обземе,
то моят огън твоят ще поеме,
да тлеят в лавата на любовта голяма,
където образ обичта ни няма!”
И до днес много хора посещават този край на България, за да отпият от тази вода и да поемат глътка от силната любов, за която напомня тя.
И на фона на забързаното ежедневие, всички рамки, които слагаме в съзнанието си и общоприетите норми няма как да не изникне въпросът:
Съществували ли са наистина такива хора и има ли ги днес?
Отговорът за всеки ще е различен, но моят е категорично “Да” – защото аз вярвам!
А вярата е като въздуха – и двете не ги виждаш, но знаеш, че съществуват.
Нека запалим Искрата! Може би сте занаятчия или познавате такъв човек, чиято работа заслужава да бъде позната на обществото. Пишете ни на iskra@iskra.bg, за да разкажем за неговия професионален път и попрището, което е признал за свое.
