„Здравейте! Благодаря за Вашето внимание към мен! От три години се оттеглих от интервюта, журналисти, фотографи… Вече и курсове по тъкане не правя. Здравето ми е преди всичко… Много интервюта дадох за тези двадесет и две години и много репортажи са направени. Сега творчеството ми – 20 броя художествени творби всеки може да види в Историческия музей в Карлово на втория етаж вдясно. За мен бе чест Вашето внимание и предложение!“
Яд ме е! Ако бях стартирала рубриката „По следите на българските занаяти“ преди 3 години, днес може би в тези редове една велика жена щеше да разказва за живота и работата си. Но тя ме отряза – категорично и деликатно, недвусмислено и мило. Отряза ме така, че да ме накара да се усмихна. И да изпитвам още по-голямо уважение към личността и труда ѝ.
Колко души са ви отказвали нещо, карайки Ви да им се възхищавате?
Знам, че са малко и са се запечатали в съзнанието Ви, откраднали са мислите Ви, спрели са поне за секунда дишането Ви и сте си казали „Да, бе, наистина – велики са!“. Вие също не знаете за кого Ви говоря, но навярно си мислите: „Явно е впечатляваща!“. И ще Ви издам тайната – наистина е впечатляваща:
Тя е българка! В Карловския край е. Създател на новости и надарена със златни ръце, които са завещали история, оставяйки траен отпечатък в наследството на българските занаяти. В нея сякаш има великодушие и сила, гордост и смиреност, но ако трябва да избера само една дума… То тя е Ренета Стоянова. И е достолепна.
Ренета Стоянова е творец
Не знам дали да я определя като художник, като тъкач, като създател на техника, която няма аналог в целия свят. Като пазител на традициите. Като дарител на приказни творби. Като човек, който е предал знанията и уменията си на други или като жена, получила световна слава в своето поприще.
Дори не смея да я определям. Как бих си го позволила?! Тя не се вписва в стандартите. Не ѝ отиват рамките. Не може да бъде описана с думи. Тя е близка и различна.
Голямото откритие след тежката загуба
Ренета загубила съпруга си – големият тъкач майстор Иван Стоянов, от когото е наследила занаята. Две години по-късно талантът и трудът, който влага, носят огромен успех.
Годината е 2004-та – 24 месеца след печалния момент. Но това е и времето, в което изгражда непозната технология – рисуване на картини с червило за устни върху основата на хоризонтален стан.
Това обаче е и периодът, в който започва да се разочарова от медиите. Журналистите обръщат по-голямо внимание на червилото, отколкото на това, че рисува директно на основата на стана. Изпитва болка от публикациите за нейната работа в не една и две известни медии.
Дали защото не разбираме, не можем да отсеем важното. Дали търсим целенасочено сензацията, загърбвайки основата…
Тук е моето дълго колебание
Дали да напиша или да не напиша този материал. Ще отсея ли значимото? Не търся сензацията. Ясно е, че тя е отминала. Но виждам и усещам вдъхновението и искам да говоря за него. Вярвам в силата на талантливите хора и добрия пример. Вярвам, че на земята си имаме чудни пространства.
Моят страх е в това, че ако прочете написаното, може да се разочарова. Все пак и ми е отказала. Но и огромната ми вътрешна мотивация да говоря си казва думата. Второто надделява, но и точно тук ще сложа част от думите написани в нейния блог преди години, по повод публикации:
…Моля ви приятели – не гледайте сензацията. Осъзнайте ценността на тази нова технология. Тя е без аналог в целия свят! Тази технология е българска! Аз съм горда и благодарна, че съм българка и не искам нито пари и нито благодат. Не се интересувам от богатство в пари – левове, и в долари, и евро. Не, това не ми е в същността. Моята цел е да даря на хората това, което създадох, с божията благодат.
Снимки: Ренета Стоянова
И наистина дарява
Дарявала е пана – като онези, за които прочетохте в първите редове. Дарявала е на Организацията на обединените нации за образование, наука и култура (ЮНЕСКО). Дарявала е време. Дарявала е усилия.
Тя е жената, българката, родолюбката, която е дала нов живот на древния стан, съхраняван в родната къща на Апостола на свободата Васил Левски. От съоръжението липсвали части, а Стоянова ги набавила сама и направила всичко по силите си, за да започне да работи древното оръдие на труда. Усилията си заслужавали – виждала как сънародници и чужденци стояли до него и изучавали тайните, които крие.
На творбите, които създава, се наслаждаваме не само в родината ни. Изложби, признания, възхищение – всичко това получава от най-различни държави, разпръснати в целия свят.
Отличията, които са отредени на майсторката, не могат да се изброят – многобройни са. Като минутите, които е вложила в произведенията си. Като фантазията, която изниква в нейното съзнание. Като любовта, с която свири мелодията на стана.
На стената на Общинска библиотека Карлово са изрисувани нейните ръце. Частта от човешкото тяло, което крие толкова много тайни. Нейните ръце, които са дали толкова много, за да живеят занаятите в България. Те са изобразени с графити по проект на Американско-Българската Фондация „Алгора“ и Община Карлово.
А розите… Розите!
За мен има една кралица на розата и тя е Ренета Стоянова!
Тя не е родом от Карловския край, но през 90-те години се влюбила в това кътче от земята. Или то я обикнало… Спорен въпрос. Слизала от автомобила, за да диша аромата, да се любува на гледката и да се слее с магията на природата.
После със съпруга си си купили къща в село Каравелово и си създали уютен дом. Не един и двама души обучили безвъзмездно да тъкат на хоризонтален стан. А розите са неизменна част от творчеството на тази впечатляваща дама.
„България. Най-красивата страна в Европа! Това е моята велика и свята родина – България!… Моите творби с „Български Рози“ продължават до последния ми дъх!“
И да – тя е българката!
Жената. Пазителката. Кралицата на розите. Онази, за която можеш да научиш много, но не знаеш нищо. Дава с всички сили и взима толкова, колкото пожелае. После се оттегля, но завесите не падат. Публиката тръпне в очакване и мечтае за още. И никога не се отказва да чака.
Нейната история е дълга десетилетия, но не струва милиони. И милиарди не струва. Тя е безценна. И когато разказах минималното, което знам от тези нейни вълшебства, не ми е сладко.
Снимки: Ренета Стоянова
Вкусът е солен…
Защото можеше да ми даде интервю, ако го бях поискала 3 години по-рано. Защото едно интервю нямаше да задоволи потребността ми да знам още. Защото, ако този текст излезе на бял свят, аз ще нося отговорността пред една личност, която макар да не познавам, не искам да разочаровам. Защото текстът свършва, а все още си задавам въпроса: „Казах ли нещо или не казах нищо?“…
И все пак думите са важни, но на пиедестал стои личността. Нейната. За мен бе чест да говоря за Ренета Стоянова.
Каква е днешната българка?
Ако някой днес дойде и ме попита каква е днешната българка, с радост ще му разкажа за жени като нея, за други дами, които са пазители на традициите и вече сме говорили за тях, и за тези, за които тепърва ще разказваме.
Тя е многолика
Пъстра. Свежа. Вдъхновяваща. Може да дава, знае как да си вземе. И това, което споделя, никога не е достатъчно. Тя е солта. И соли. Брутално и очарователно. Дори, когато ти каже да стоиш далеч – към нея вървиш. Омагьосан си. Безвъзвратно…
Нека запалим Искрата! Може би сте занаятчия или познавате такъв човек, чиято работа заслужава да бъде позната на обществото. Пишете ни на iskra@iskra.bg, за да разкажем за неговия професионален път и попрището, което е признал за свое.
