След смъртта на великия владетел Крум, българската държава се оказва в период на политическа нестабилност и религиозни гонения. Малолетният Омуртаг заема трона, а управлението временно е поето от трима регенти – Дукум, Диценг и Цок.
Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков от ПП „Единение“ разкрива интересни събития от този период.
В книгата може да се запознаете как въпреки успехите на Крум и утвърдената международна репутация на България, новите управляващи се сблъскват с вътрешни конфликти и предизвикателства. Тези години се отличават с остри противоречия в държавата, преследване на християнството и усилено стремеж към централизация на властта.
Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:
„След трагичната смърт на Крум за цар на българите е коронясан неговият наследник, малолетният Омуртаг. Той получава в наследство обширна държава с висок международен престиж и многобройна българска войска в Тракия, която продължава да защитава важни стратегически позиции. До навършване на пълнолетие управлението на държавата се поема от трима Крумови военачалници, които са имали важна роля в развоя на събитията. Регентският съвет се състои от брата на починалия вече владетел Дукум, заедно с Диценг и Цог.
Настъпва период на политическа нестабилност. Оказва се, че регентите не са в състояние да продължат смисъла на широките държавнически планове на Крум, както във външната, така и във вътрешната политика. Те се принуждават да отменят сполучливия поход и да върнат цялата армия, която стои заплашително пред Цариград. Причината е реакцията от страна на българските боили, които дотогава не смеят да се противопоставят на силната ръка на Крум, но не се забавиха да избухнат веднага след смъртта му.
В България започва преследване на християнската вяра. Инициатор на това е регентът Диценг. Първата жертва на режима му се превръща един от най-високопоставените архиереи на Цариградската патриаршия, проповедник и крепител на християнството – одрински митрополит Мануил . След като на 22 януари 815 г. не се съгласява публично да се отрече от Христовата вяра, той е подложен на мъчение. Първо е ослепен, а след това предаден на мъченическа смърт, а тленните му останки са хвърлени за храна на кучетата. Явно не цялата българска аристокрация е била съгласна с политиката и един ден в края на зимата 815 г. го намират удушен с въже, дори непогребан, като по всичко личало, че преди това е ослепен. Предполагаемите извършители са съпровождащата го свита.
Неговото място се заема от другия регент Цок, които също приема идеята и продължил борбата с християнството, само че с още по-голяма жестокост. В църковната летопис той е описан по следния начин:
„Тоя „безбожник” събрал всички хванати християни, между които имало воеводи, свещеници, дякони и обикновени хора, и със сила искал да ги принуди да се отрекат от християнството и от ония, които не се покорили, едни обезглавил, други пък предал на разни мъчения и най-сетне безмилостно ги избил. Към това време ще да са пострадали и следните, изброени в славянския пролог християни – епископите Георги Девелтски и Петър, които, след като били бити с тояги до смърт, били обезглавени, а също и много други — до 377 души били предадени „мечному осуждению”. Между тях били – „християнските воеводи Йоан и Леонт, които били заклани в това число и епископът на гр. Никея – Леонт, който бил прободен в корема; Гавриил и Сионий — заклани, а „священнейший пресвитер” Парод бил осъден да бъде с камъни погубен”.”
Друга една характерна особеност от времето на християнското преследване в България намираме в едно от писанията на Теодор Студит, игумен на Студийския манастир в Цариград. Той пише за третата неделя на великия пост:
„В България излиза „лукава” заповед, от която се разпореждало да се яде месо през великите пости и при това се отбелязвало, че ония, които се покорят на тая заповед, ще останат живи, а които не се покорят, ще бъдат изклани. Заповедта на „нечестивия” владетел се бързо разпространила и хората се събирали и заедно с жени и деца плакали и не знаели какво да правят, понеже едни казвали, че трябва да се държат за християнския закон, а други, страхувайки се от плътската смърт, готови били да се покорят на нечестивата заповед.”
От това можем да разберем, че преследването на вярата е обхващало не само пленниците-християни, но и всички слоеве на населението в държавата – както славяни, така и българи, и е засягало тяхното социално положение. Крум и Кардам много правилно са постъпили като са гласували доверие на славянските първенци да участват в управлението на държавата. С тази си политика не само са укрепили, но и засилили централната власт в страната. Българските боили много добре разбирали как са загубили своеволието сами да определят законите и сега, след като се освободили от силната ръка на своя строг господар, те отново решават да си върнат предишното господарство над славяните, а заедно с това да изместят и властта на хана.
Преследването на християните е било по-скоро предлог или средство за боилите, за да притиснат и дори да унищожат придобитото влияние на славянските племенни князе, а оттук и политическите си врагове от българските боили и по тоя начин да отнемат на кана всяка възможност да им се противопостави с помощта на последните. Омуртаг се поддава на това и води антиславянска политика, става ясно от Чаталарския надпис. Там славяните са изписани наред с българските врагове – ромеите. За настаналата вътрешна нестабилност, няма как да не са научили и в Константинопол, поради което Лъв V не случайно променя политиката си спрямо България. Като начало той прави опит да сключи мир и изпраща пратеници в Плиска с официално предложение. Регентите отхвърлят предложението. Според летописецът:
„Но когато българинът, като всеки варварин и надменник, не се съгласил на това, император Лъв побързал да потегли в поход против тях.”
Лъв V изкарал доскоро блокираната армия от столицата и се насочил на северозапад по одринския път към Аркадиопол /дн. Люлебургас/, за да прогони навлезлите още през есента на 813 г. български войски от похода на Крум. Императорът се натъква на такъв запазил се български лагер при град Буртодизос /дн. Баба Ески/ и в близост до тях разположил войската си. Българите разбират за това и със самочувствие решават да влязат в сражение. Тук обаче императорът им скроява следната военна хитрост. Когато двете войски навлизат в единоборство една в друга, той отдава заповед да се обърнат и да побягнат заедно с него. Българите го приемат за нещо нормално и съвсем непредпазливо се впускат да преследват отстъпващия противник.
Императорът разбира, че капанът е сработил, българите вече не могат да бъдат организирани от командирите си, веднага се обръща и застава срещу тях във формация за отбрана, а от двете страни се нахвърлят чакащите в засада ромей. В сражението загиват много българи, дори самият началник на подразделението. След битката ромеите влизат в града, пленниците и управата на града са наказани на площада с издевателства, а децата са събрани и хвърлени в каменна пропаст. Императорът отменя похода и се връща в Цариград с бляскави трофеи и плячка.
В края на 815 г. византийският император организира нов зимен морски десант, при който византийците дебаркират край Несебър и го превземат, като така се оказват в тила на изоставени след похода Крумови подразделения. Последва второ предложение за мир, но със същия резултат. Лъв V Арменец се възползва и си възвръща по важните крепости в Източна Тракия. Като виждат, че няма да им се обърне внимание, византийците изпращат пратеници при франкския владетел Лудвиг Благочестиви, като целта е да бъде сключен съюз между двете държави, насочен срещу България. Новината за преговорите между двете империи достига и до Плиска.
Противодействието, което Лъв V се решил да предприеме спрямо българите, постига целта си, Омуртаг е принуден да влезе в преговори с Византия за траен мир.
Най-после се сключва така желания от василевса мирен договор, състоящ се от 11 клаузи. Съгласно Сюлейманкьойския надпис /старото име на с. Сечище, Шуменско/ достигат само първите четири, тъй като другите не се разчитат:
– Първата клауза уточнява границата в Тракия. Тя започва от Черноморското крайбрежие при Дебелт, минава по окопа Еркесия, продължава към Макри ливада /Хасковско/ на река Марица и оттам към Родопите и Стара планина, но без да включва Пловдив и областта му;
– Втората клауза урежда въпроса за славяните, които живеят в пределите на Византия.
– Третата клауза урежда въпроса за славяните от крайморската област.
– Четвъртата клауза урежда размяната на пленници. Този договор се оказва изключително полезен за България, тъй като страната се нуждае от мир. Войската е изморена, столицата Плиска – в развалини, а и империята няма да бъде заплаха за българите.
Договорът е сключен за период от 30 години и е спазван от двете страни, като е подновен при идването на новия византийски император Михаил II Балба. След сключването на договора преследването на християните продължава с още по голяма сила. Причината е, че новата вяра започнала да си пробива път в самия кански двор. Омуртаг дори започва да изпитва вярата на служителите в двореца. По време на пости се устройвала богата гощавка, включваща най-вече месо, със излишната заповед всички да са на царската трапеза, а тези, които отказвали да ядът, последвали наказания.
Тези вътрешни проблеми се оказват фатални, за бъдещето на държавата ни. Защото отвличат вниманието на Омуртаг и неговото правителство да води разумна за държавата политика относно новото разместване на народите, което вече е започнало от степите на днешна Южна Русия и което ще докара в Европа и по границите на България нов варварски народ.
Маджарите /наричани още унгри, угри/ под натиска на печенезите отстъпвали населяваната от тях територия между реките Дон и Днепър /„Страна Леведия“/ и тръгвали на запад. Когато стигали областта Ателкюз /„Междуречие“ – между реките Днепър и Днестър/, се настанявали във владенията на хазарите, без да образуват отделна държава. И тъй като по време на прехода те постепенно изгубвали своя поминък се отдаватли на грабителство. За това те заживявали на отделни и самостойни племена, от които всяко си имало свой главатар. Това им давало възможност да не се ограничават в своите скитания и грабежи само в определена местност, а там, където най-лесно могат да си набавят плячка. Посоката на тяхното преселение е юг и югозапад, където ги привличал слухът за богатствата на България.
С течение на времето се добират до българската граница и все по-често започват да я преминават. Сега вече можем да си обясним старанието на Крум да защити тъкмо тия граници с преселението на византийските пленници от 813 г. и да устрои тук по примера на византийските императори военни поселища. След като днес знаем развоя на събитията, това развитие във времето ни дава основание да разберем какъв далновиден политик е бил Крум и че още тогава маджарите са представяли опасност за българските владения.
От 818 до 820 г. Омуртаг постоянно изпраща войски в посока Днепър, за който ни свидетелства един меморален надпис. В които е записано как копана Окорс от рода Цакагар е изпратен да пази границата ни при Днепър. За съжаление тук не можем да се опрем на друга информация, но по аналогия можем да приемем, че българите са успели да отблъснат маджарите отново в техните земи отвъд Днепър и несъмнено Омуртаг е сполучил да си осигури безопасност откъм тая страна, защото наскоро след това той отново обръща погледа си към Византия, тъй като има промяна в управлението.
Лъв V, макар че с успех защитава границите на империята в Мала Азия от абасидите, става жертва на църковната и политическа борба. Съставено е съзаклятие начело с бившия негов приятел, стратега Михаил Аморейски, който в деня на Рожедство Христово 820 г. успява да го убие и да се провъзгласи за император. И като такъв първото му решение още в същия ден е да даде амнистия на политическите затворници. Грешката, която прави, ще го остави в историята като владетел само за няколко часа. Още щом излиза на свобода обвинения в заговор известен военачалник Михаил II Балба свиква съзаклятниците и бива незабавно коронясан за император, като в бързината дори забравят да свалят оковите му. Новият император не променя политиката си спрямо България, дори както вече споменахме признава подписания 30 г. договор.
През 821 г. Тома Славянина влиза в съюз с арабите и с помощта на други източни народи вдига бунт в източните граници на империята, а целта е да се възкачи на императорския престол.
По-голямата част от Мала Азия се отцепва от империята, като признава властта на бунтовника. С помощта на част от византийската флота в Бяло море, предимно товарни/търговски кораби, която отказва да служи императора, Тома успява да проникне дори в Тракия. Населението се присъединява към каузата на сънародника си за общи действия. И така през декември 821 г. Константинопол е обсаден по суша и море. Положението в столицата се оказва твърде критично. Обсадата продължава и през цялата 822 г., въпреки че славяните не постигат успех, но и Михаил II Балба не може да предприеме нищо решително. В това безизходно положение за столицата на империята се намесва българският владетел.
През лятото на 823 г., за да покаже своето благочестие към 30 г. договор, Омуртаг нахлува в пределите на империята по Via Militaris – пътят, по който близо столетие преди това армията на кан Тервел се отправя към Константинопол. Българската войска бързо се придвижва по неохраняемите главни пътища от Одрин и Аркадиопол, в резултат на което неочаквано се явява на бреговете на Мраморно море, където в равнината Кидукт източно от Ираклея /Ерекли/ се разполага на стан в тила на врага.
Известието за пристигането на българите принуждава Тома Славянина да снеме обсадата на столицата и веднага да потегли срещу новия неприятел. В сражението армията на Тома Славянина е разбита и принудена да се оттегли в близките планини. Докато той се готви да даде ново сражение. Българите, доволни от победата си, награбват голяма плячка и без да търсят благодарностите на василевса веднага се оттеглят и напускат византийската територия. Тома, след като вече не може да подържа обсадата, се затваря в крепостта Аркадиопол, но скоро е обсаден и предаден от градските жители на Михаил II Балба, а в средата на октомври 823 г. е екзекутиран.
Докато вниманието на Омуртаг е насочено към Константинопол, от несправедливата жестокост на българите славянските племена в северозападната покрайнина на държавата тимочани, абодрити и браничевци /населяващи земите по средното течение на Дунав, бившите територии на Аварския хаганат/ изпращат молба до Лудвиг Немски Благочестиви, в която изразяват желанието си да бъдат приютени в състава на Франкската империя. Без знанието на Омуртаг те преминават в състава на Хърватското княжество.
В продължение на три години /824-826 г./ Омуртаг се опитва да реши възникналия проблем с мирни средства, като изпраща делегации с пратеници при Лудвиг Благочестиви. След неуспеха на пратениците, канът изпраща войската си по поречието на р. Драва и покорява славяните в земите на Долна Панония. Франките се опитват да противодействат, но не се стига до сериозни сражения. След този краткосрочен конфликт отношенията между двете държави се подобряват, а Омуртаг поставя на мястото на славянските князе в района свои наместници. Подобни събития се разиграват и през 829 г. и резултатът е същият. Лудвиг няма претенции, защото между двете държави се оформя обширна буферна зона, простираща се между реките Дунав и Тиса.
За първи път славянските племена заявяват желанието си да извоюват автономност, а това е в разрез с политиката, водена от българските канове на централизация и приобщаване на славянските племена.
Омуртаг с течение на годините и натрупаната възраст най-после се осъзнава в правотата на водената политика от баща му. За това той решава да довърши административната реформа започната от Крум и разделя държавата на военноадминистративни области, наречени комитати, управлявани от комити /те са назначавани от кана, а това засилва властта му/. Новите управители имат както граждански, така и военни правомощия. С това окончателно се слага край на дуализма в държавата и на автономията на славянските племена.
Под влияние на Византия Омуртаг извършва и една сакрализация на властта, като започва да се титулува “от Бога даден”. Това показва нарасналата в значителна степен роля на кана.
Омуртаг умира през 831 г. и остава известен в българската история със строителната си дейност, допринесла за развитието на Плиска и Преслав като културни центрове. Съхранени са редица извори – Чаталарски и Търновски надписи, свидетелстващи за възстановяването на Плиска, както и за построяването на нов кански дворец с тронна палата и храм на Тангра. Освен това е построена алея с каменни колони с имената на завладените тракийски и славянски градове.
Построени са дворци и крепости по поречието на Дунав, както и кански резиденции в Търново и Чепеларе. Омуртаг е автор на знаменития надпис:
„Човек и добре да живее – умира и друг се ражда, и нека роденият след него помни делата му.“
Строителство в такива размери може да бъде осъществено единствено от икономически силна държава, а България очевидно е такава по онова време. В резултат на териториалното разширение в пределите на България попадат и много славяни, които изповядват християнството, смятано за “проводник” на византийско влияние в държавата. Дори и през последните си години Омуртаг не се отказва да преследва религията, гоненията и мъченията над християни остават до края на живота му.“
Как Крум променя България: Въвежда закони срещу корупцията и пиянството
[…] Политическа нестабилност и религиозни гонения: Управл… […]