14-годишният Сергей Сорокопуд все още е преследван от случилото се в момента, когато руските танкове нахлуват в селото му преди пет месеца, пише „CNN“. Той повдига тениската си, за да покаже дълбоките белези по гърба си – напомняне за травма – скрита и видима.
Руските войски създадоха военен лагер в малката фермерска общност Яхидне, североизточно от столицата Киев, на 3 март, при настъплението си към столицата. Сергей и семейството му са пленени със стотици други в мазето на училището на момчето. Десет дни по-късно, докато стои на опашка за храна на детската площадка, следва експлозия и той е ударен от шрапнел. Показвайки мястото зад училището си, където е бил ударен, в четвъртък той разказа пред „CNN“:
„Първо, имаше силен удар в гърба. Паднах, не можех да стана, не можех да се движа. Хората дотичаха и ме вдигнаха. Дори не можех да ходя. Имаше много кръв.“
На следващия ден тийнейджърът е откаран от руските войски с хеликоптер през границата до Беларус за лечение заедно с техните ранени войници. Снимки на нараняванията му, споделени с медията, показват дълбока рана на рамото му. Медицински доклад от регионалната детска клинична болница в Гомел, където момчето е било лекувано, гласи, че той е с открита фрактура на лопатката, счупени ребра и дълбоко натъртване на десния бял дроб. През следващия месец Сергей няма връзка със семейството си и претърпява тежка операция два пъти. Майка му, Светлана Сорокопуд, сподели, че руските войски в Яхидне са взели мобилните телефони на всички жители и, откъсната от външния свят, тя нямала начин да разбере къде е отишъл синът ѝ. Ето какво разказа жената:
„Не може да се опише с думи, когато не знаеш къде е детето ти. Плаках ден и нощ. Той имаше толкова сериозна травма и не знаех къде е.“
Не само физическите наранявания сполетяват сина ѝ, но и агонията от раздялата със семейството му, подчертава тя. И споделя още:
„В началото дори не е могъл да спи там и е сънувал кошмари. Притеснявал се е дали ще го вземем.“
Сергей се свързва с родителите си, едва след като руснаците са започнали отстъплението си на 30 март и семейството му е успяло да си купи нов мобилен телефон и отново да има достъп до интернет. Казват, че беларуски лекар е публикувал името, датата на раждане и родния град на Сергей в социалните мрежи.
„Родителите може би са в Яхидне“, гласи публикацията. „Моля, разпространете информацията, за да знаят, че момчето е живо“.
Когато разбират къде е, Светлана споделя, че са се чували всеки ден около месец и са го уверявали, че ще дойдат. 25-годишната му сестра преминала границата с Полша и след това с Беларус в началото на май, за да го вземе.
Сега в Яхидне на всяка улица има опожарени къщи. Пред къщата, в която сега живеят Сергей и семейството му, неговият 9-годишен брат и младият му племенник се преструват, че управляват контролно-пропускателен пункт. Призракът на нова руска офанзива в Северна Украйна никога не е далеч от съзнанието им.
„Вече няма страх“, каза Сергей. „Но понякога се чудя какво ще стане, ако се върнат и какво ще направят.“
Тъй като войната продължава и вече е в шестия си месец, въздействието върху децата на Украйна е очевидно в мрачния списък на прекъснатите млади животи. На нова украинска правителствена уебстраница „Децата на войната“ броят на жертвите тиктака на фона на черен екран: 361 загинали и 703 ранени според последното преброяване.
И все пак въздействието не е само физическо, но и психологическо, каза Дария Герасимчук, комисар по правата на детето на украинския президент. В интервю за „CNN“ миналата седмица Герасимчук заяви:
„Абсолютно всяко украинско дете е засегнато… Всяко дете е чувало предупреждения за въздушна атака. Децата виждат страданието на своите роднини и приятели. Децата са принудени да се сбогуват с родителите, които отиват да защитават страната на фронтовата линия. Има такива които са все още под окупация. Тези, които са ранени. С други думи, абсолютно всяко украинско дете е получило доста сериозни психологически и физически наранявания.“
Според УНИЦЕФ през юни повечето украински деца са избягали от фронтовите линии и близо две трети са били разселени в страната или през границите като бежанци. Същия месец украинският президент Владимир Зеленски заяви: „Русия краде детството на нашите деца, иска да унищожи бъдещето ни.“
Human Rights Watch заяви, че инвазията на Русия „незабавно е спряла образованието на 5,7 милиона деца на възраст между 3 и 17 години, много от които вече са пропуснали месеци на обучение поради смъртоносни атаки срещу училища в Източна Украйна или COVID-19 закриване на училища“. Според Световната банка много училища в Украйна са възобновили учебните занятия, но те се провеждат почти изцяло онлайн.
Докато нещо, което прилича на нормален живот, се завръща по улиците на Киев, Женя Никитина – срамежливо 7-годишно дете – знае, че това несигурно спокойствие може да бъде разбито за миг. Тя спеше, когато множество руски ракети удариха западния столичен квартал „Шевченковски“ сутринта на 26 юни, удряйки жилищния блок на семейството ѝ. Баща ѝ Алексий е убит. Женя и майка ѝ Катерина Волкова, 35-годишна руска гражданка, бяха блокирани часове наред.
Майката си спомня момента, в който чула Женя да вика, потвърждавайки, че е още жива. Седнала до дъщеря си пред гимнастическия салон в квартал „Чоколовка“ в Киев преди съботния сутрешен час по гимнастика на Женя, тя споделя:
„Нямаше щастие в този момент, че успях да я чуя. Беше още по-ужасно, защото си мислех че тя също изпитва болка… Казвах й: Някой ще дойде. Вярвах ли в това? Това е друг въпрос.“
Затиснатата за няколко часа Женя е с комоцио и множество охлузвания. Майка ѝ, блокирана в продължение на пет часа, получи изгаряния, дълбоки порезни рани и фрактура. Седмици по-късно психологическите белези на дъщеря ѝ тревожат най-много Катерина. На въпрос дали е възможно едно дете да разбере какво се е случило, гласът ѝ се пречупва:
„Не съм сигурна, че ние, възрастните, разбираме емоционално какво се случва.“
В случай, че сирените започнат отново, часовете по гимнастика на Женя са единственият път, когато те са разделени. Скачането и подскачането на постелката е шанс да се излекувате и за кратко да забравите. Катерина се притеснява, че страхът вече е твърде познат за дъщеря ѝ. И казва следното:
„То (нейното детство) беше отнето… в бъдещето ще има радостни моменти и много родители все още се опитват да направят тези моменти за тях.“
Тя добавя, че децата са преживели „твърде много“. Катерина смята още, че „не е могла да си представи“, че дъщеря ѝ ще расте в среда, в която може да разпознава звуците на сирени, ракети и стрелба. „Не е това, което очаквате детето ви да научи на седемгодишна възраст.“
„Най-ужасяващото е, че (децата) вече си мислят, че това е нормално. Те говорят за това, сякаш е ежедневието им.“
