След като стана пионер на зелената революция, сега Европа живее под нейната сянка – контрареволюцията, пише „Politico“.
„Прекарах голяма част от изминалата година в репортажи из Северна Европа, където темпото на прехода към чиста икономика е най-голямо, в разговори с хората, които ще станат губещи в отчаяно необходимите усилия на света да синхронизира икономиките си с околната среда. Те ми казаха, че няма да приемат съдбата си мълчаливо“, продължава репортер на изданието.
Взимах интервюта за холандските фермери, които промениха политиката на страната си и за полските миньори, които оформиха политиките на Европейския съюз в областта на климата. Разговарях с лондонски шофьори, обезпокоени от усилията на кмета да ограничи автомобилите, и с пастири на северни елени, чийто живот е изложен на риск да се преобърне заради търсенето на метали и минерали, необходими за зелените технологии. В Германия се срещнах с лидерите и поддръжниците на крайната десница, които се вълнуват от надигащата се вълна на ярост. За някои от тях наложените мерки бяха незначителни, но за други те промениха живота им. Общото между всички беше възмущението и изгарящото чувство, че не са чути, продължава журналистът.
В материалите си репортерът не е открил нищо, което да показва, че промените, които се изискват от тях, не са необходими. Замърсяването с азот задушава нидерландската провинция, а отработените газове от автомобилите нанасят тихи поражения на жителите на градовете. Преустройството на енергийните основи на обществото е просто задължително, ако искаме да имаме стабилен климат.
Би било наивно обаче да мислим, че зелената трансформация ще се различава от другите епохални промени в историята. Както всяка предишна индустриална революция, и тази създава губещи. Независимо колко работни места за чиста енергия ще бъдат създадени в бъдеще, стотици хиляди от тях се унищожават сега. Свободите – да шофираш, да консумираш безгрижно – се ограничават. Обществото се променя и болката е истинска. Особено за най-засегнатите.
В тази революция обаче има нещо характерно. Повече от всяка друга предишна тя е движена от политически избор, а не от технологии или капитал. Така че, когато идват лудитите, неизбежно е да дойдат не само за машините, но и за политиците и създателите на политики.
Накратко, става ясно, че успехът на зелената революция ще зависи от това дали политиците и борците за климата ще започнат да се съобразяват с тези, които ще понесат най-големите разходи за нея.
Тъй като политиките за климата преминават от позиционни документи към закони и наредби, десните политици и индустриалните лобисти откриха богат нов шедьовър от гняв, който да разработят. На изборите по целия свят през 2024 г. десницата даде знак, че иска да защитава тези, които са изложени на риск да останат назад. Нейните най-силни послания представят усилията в областта на климата като диктат на елита – само още един начин да накарат работещите хора да плащат за ексцесиите на богатите.
Голяма част от крайнодясната политика е насочена към миграцията, но антипатията към климата често върви в крак. И двата въпроса предизвикват едно и също седиментно безпокойство: страхът от изгубения статут в свят, в който националният интерес е второстепенен спрямо обслужването на глобални – или „глобалистки“ – приоритети. Ако миграцията изстреля тези партии на власт или дори им придаде по-голяма политическа значимост, враждебността към политиката за климата ще се засили.
Кампаниите за климата изглеждат недостатъчно подготвени за този момент. Доскоро зеленото движение не желаеше или не можеше да възприеме опасенията на онези, които се чувстват застрашени от прехода към чиста икономика. Белязано от десетилетията на война срещу индустрията за изкопаеми горива, то отхвърляше тези тревоги като всяване на страх от лобисти или като пресилени викове на шумно малцинство.
Това оставя движението с потенциално катастрофално „сляпо петно“. Активистите може и да са прави, че подкрепата за законовата цел на ЕС за намаляване на емисиите на парникови газове до нула до 2050 г. е постоянно около 90 %. Но когато от хората се изисква да приемат лични жертви или промени в поведението си, тази подкрепа се изпарява като мираж, който блести надалеч, но при приближаване угасва.
Митът за безпроблемния преход се оказва устойчив. Неотдавна си спомних за една сутрин в Маракеш през ноември 2016 г., когато слушах как служител на Сиера клуб описва ефективната кампания на американски неправителствени организации за затваряне на въглищни електроцентрали в цялата страна. Добрата новина, изтъкна той, е, че ще бъдат създадени много повече работни места в индустрията за чиста енергия, например в процъфтяващия сектор на монтиране на покривни соларни инсталации. Но когато го помолиха да назове град в Апалачите, където се добиват въглища, или където и да било другаде, където работните места, свързани с изкопаеми горива, могат да бъдат заменени с работни места в областта на чистите технологии, той не можа да го направи. На следващия ден Доналд Тръмп беше избран за президент.
Този урок се научава, но само чрез болезнена осмоза. Когато през 2018 г. Полша беше домакин на преговорите на ООН за климата в сърцето на своята въглищна индустрия, активистите за климата осмиваха призивите на Варшава за „справедлив преход“ като тактика за протакане. По време на тазгодишните преговори в Дубай фразата се превърна в модна дума за активистите, които осъзнаха, че трябва да доведат работниците със себе си. Но все още съществува пропаст между житейската реалност на движението за климата и тази на хората, които са най-засегнати от политиката за климата.
Ако има място, където поучителните моменти изглежда са усвоени, то това е Белият дом. Законът за намаляване на инфлацията на президента Джо Байдън – законопроект за зелени разходи, за който Белият дом сега твърди, че в крайна сметка може да отпусне 700 млрд. долара за 10 години – е изрично насочен към политиката на обратен удар.
Зелените субсидии на Байдън стимулират профсъюзите, харчат се най-много в щатите, където гласуват републиканците, намаляват разходите на потребителите и насърчават американската индустрия толкова яростно, че законът почти развали търговските отношения с ЕС. Това е политика, която апелира към същите патриотични ценности и ценности, основани на сигурността, които се използват срещу усилията за борба с климатичните промени в Европа. Посланието към избирателите: Чичо Сам ви пази.
Това е голям залог. Харченето на пари може и да притъпи удара от борбата с изменението на климата, но също така прави правителствата уязвими за обвинения в разточителство.
Но всичко това ще бъде подложено на изпитание съвсем скоро, тъй като 2024 г. вероятно ще бъде най-голямата изборна година в историята на човечеството – ще се проведат избори в САЩ, Индия, Пакистан, Южна Африка, Тайван, Шри Ланка, Индонезия и вероятно в Обединеното кралство, както и избори за Европейски парламент през юни.
Ако привържениците на зелената революция не успеят да приемат и подхранят милионите хора, които виждат, че са призвани да се жертват, съществува реална опасност тези и бъдещите избори да повишат температурата до непоносими нива.
