Пресиян I: Успешният владетел, който разшири границите на България

Пресиян I, част от Крумовата династия, се възкачва на българския престол в едно от най-динамичните времена в историята на Първото българско царство. Управлението му се характеризира с мащабни териториални разширения и значителни военни успехи, които поставят България сред водещите сили в Европа през IX век.

1 от 2

Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков от ПП „Единение“ разкрива интересни събития от този период.

В книгата може да се запознаете как въпреки младостта си и предизвикателствата на регентството, Пресиян успява да обедини и укрепи българските земи, като засилва позицията на държавата както вътрешно, така и на международната сцена. Този период от българската история бележи важни стратегически победи над Византия и успешна дипломация с Франкската империя, които утвърждават авторитета на България в региона.

Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:

„Пресия̀н I е владетел от Крумовата династия. Той е син на Звиница и внук на кан Омуртаг. Издигнат е за кан от боилите през 836 г. след смъртта на чичо си Маламир, който умира млад и не оставя наследници. При възкачването си на престола Пресиян е малолетен и до навършване на пълнолетие България се управлява от познатия вече в предното правителство, регента кавкана Исбул.

Още като архонт през 837 г. на младия кан Пресиян се налага да изпрати българска войска под командването на кавкан Исбул в посока Солун с цел да подкрепи бунта срещу византийската власт на славянското племе Смоляни, населяващо Западните Родопи. Славянските размирици бързо обхващат Беломорието, цялата област е опожарена и потопена в кръв. Заради заетостта си във война с арабите в Мала Азия византийският император Теофил изпраща войска, начело със своя зет, кесаря Алексий Мозеле. Целта му е да пресече българското настъпление и да запази пътя между столицата и Солун.

Алексий се настанява в крепостта Христопол /дн. Кавала/ Българите, водени от кавкана Исбул, ичиргу боила и кана боила колобъра, печелят голяма победа и превземат важната в стратегическо отношение крепост Филипи /между Кавала и Драма/. За победата свидетелства, поставеният във Филипи, Пресиянов надпис:

”От бога поставеният владетел на многото българи кан Пресиян изпрати кавхан Исбул, като му даде войска и ичиргу боила, и кана боила колобър. Кавканът отиде при славяните… Който търси истината – Бог вижда, и който лъже – Бог вижда. Българите направиха много добрини на християните, а християните забравиха, но Бог вижда.”

В резултат на тези събития България завладява Родопите, за пръв път достига бреговете на Бяло море и прекъсва сухопътната връзка между столицата Константинопол и Солун.

Завладяването на Филипи дава добра стратегическа позиция за настъпление в земите по течението на Струма, където живеят славяни. За около две години в пределите на България са включени Централна и Западна Македония, Косово, Охрид, Прилеп и земите по течението на река Струма, където живеят славяни.

Чрез външнополитическата си експанзия кан Пресиян осъществява присъединяване на обширни славянски територии западно от река Струма към България и обединява славянското население от тази част на Балканския полуостров. Успехите на българите се дължат до голяма степен на обстоятелството, че славянското население в споменатите области отдавна гравитира към българската държава.

На император Теофил въобще не се харесват тези български успехи. Той иска да се намеси, но е притиснат от обстоятелствата, че войските му са изцяло ангажирани в опазването на малоазийските провинции от арабите. За това се опитва да създаде заплаха в българския тил, като вижда подходящо средство за тази цел в негодуващото византийското население в Южна Бесарабия, което е заселено в тези земи още от времето на Крум.

Вследствие на своите военни кампании в Тракия, Крум изселва много ромеи в българските територии на север от р. Дунав между реките Серет и Прут и макар значителна част от тези пленници да са върнати в пределите на Византия по силата на мирните спогодби на Омуртаг, техният брой е все още голям. Като военни поселници те са добре въоръжени, живеят в отделни гарнизони заедно със семействата си с основно предназначение да пазят границите на България.

Според думите на Симеон Логотет като вече не чувстват силната ръка на българския владетел в тях назрява идеята да си съставят собствена държава Романия, т.е. Родна земя. Тая надежда все повече се усилва през не съвсем спокойното управление на Маламир, когато цялата армия се намира на югозапад и поглъща вниманието на българските управници.

Подтикнати от Василевса те решават, че момента за осъществяването на идеята е настъпил. Ангажирането на техния отговорник Исбул в Беломорието, им дава възможност тайно да влизат в преговори с правителство в Константинополското, с искане на помощ. Начело на движението застава техният военоначалник Кордила. Като предава временно командването на по-големия си син Варда, тайно заминава за ромейската столица, за да представи на императора готовността и желанието на съотечествениците си да реализират планът му. Император Теофил го приема на драго сърце, като му казва че няма как да му помогне да създаде държава, но му обещава, че ще изпрати кораби, за да прекарат пленените в миналото ромеи през Черно море.

Окуражени от обещанията на император Теофил през 838 г. тези византийци под ръководството на своя лидер Кордила се изправят срещу българската власт в региона и надделяват. Без да губят време и най-вече да не дават възможност на българския владетел да отреагира те предприемат поход със семействата си да преминават река Дунав при устието и в Северна Добруджа. Целта е да се съберат на време в местата, където е уговорено да стане товаренето.

Местният управител на Северна Добруджа, изненадан от това неочаквано движение, прави опит с малобройните си въоръжени сили да завърне бегълците. В отговор на това военните водачи Кордила и Цанца строяват войските и разбиват българския гарнизон. В тая критическа минута българите, които се спасяват, се обръщат към наблизо живеещите угри за помощ. Те пък от своя страна като разбират, че това са хора с целия си поминък, веднага дават съгласието си с единственото условие да не делят плячката с българите.

В това време пристига обещаният имперски транспортен флот и всички чакащи се насочват към устието на р. Дунав. За най-голяма изненада на хоризонта се показват и маджарите, които в бърз походен строи се приближават към бегълците. Ромеите приемат с неохота случващото се, но без да губят самообладание коленичат и със сълзи на очи се провикват:

„О боже, св. Адриане, помогни ни!”

След което по команда се подреждат в боен ред. Противно на ангажимента към българите, маджарите им предлагат да предадат багажа си, с обещанието, че ще ги пуснат да вървят, където поискат. Но натурализираните от българите ромей отхвърлят това предложение и в течение на три дни престояват във формация с готовност за бойни действия.

На четвъртия ден, когато семействата им започват да се качват на корабите, маджарите ги нападат, сражението продължава до вечерта и завършва с победа на ромейте, които обръщат маджарите в бягство и дълго преследване. На другия ден маджарите повтарят нападението си, но отново са отблъснати и преследвани. След втората битка, бегълците спокойно се качват на корабите и благополучно пристигат в Константинопол.

Тази диверсия постига една от целите си – голяма част от византийското население е върнато обратно в Тракия, където се пръсва по родните си места с нагласа против българите.

Но от друга страна тая демонстрация от страна на императора, макар и да приключва щастливо за самите пленници, не дава никакви резултати, защото с намесата на маджарите въстанието, което се ръководи от Константинопол и е имало за цел да спре навлизането на българите в западните области на империята, е осуетено и не може да вземе широки размери. Не по-малко тоя неуспех се дължал и на това, че от Константинопол не било възможно да се окаже своевременно исканата помощ, защото само след победоносното си завръщане от големия си поход в Мала Азия, който свършил с превземането и унищожаването на арабската крепост Заперта /Забарта/. Теофил не можал да обърне по-голямо внимание към делото на пленниците, като изпратил византийската флота към устието на Дунав. Но и след това той не бил в състояние да окаже какъвто и да е решителен отпор против мирното разширение на българската държава в посока към югозапад.

През 842 г. на трона в Константинопол се възкачва малолетният Михаил III, чиято майка Теодора, като действащ регент, се опитва да затвърди властта на сина си. Тя отчита, че резултатите от имперската стратегия за война не са задоволителни и се насочва в търсенето на нови и по-надеждни съюзници срещу българите. Императрица Теодора успява да открие тези съюзници в лицето на сърбите, които към средата на IX в. се обединяват около жупана Властимир.

През 842 г. между българи и сърби, които до този момент живеят в мир, избухва първият военен конфликт. Българският владетел изпраща войски и цели три години се опитва да усмири сърбите, но не само че не успява да постигне нищо, но и губи по-голямата част от българската войска. Византия постига целите си. Тя печели от тази война, като заставя българите да изразходват сили и средства, докато империята стабилизира собствените си позиции.

В крайна сметка с цената на много жертви, мирът е възстановен без териториални промени.

През 843 г. се случва събитие със съдбовни последствия за Западна Европа. Владетелят на Франкската държава и император на Запада Людовик Благочестиви умира, след което управлението на франкските земи е разделено между синовете му. През 845 г. при владетеля на Източнофранкското кралство, Лудвиг Немски в Падерборн пристигат български пратеници, които потвърждават мирния договор, който съществува между двете страни.

Така през 843 г. /при разделението на Франкската държава/ България за първи път обхваща територия между три морета. През следващото десетилетие страната води мирна политика. Персиан умира през 852 г., като оставя едно успешно управление, запазва и отвоюва на България обширни територии от земите по Средния Дунав до Беломорието и от Днестър до днешна Албания, територии с големи природни богатства.

Той обединява и приобщава към държавата славянските племена от Родопите и Македония. Българската държава заема ключово място в търговията и политическите отношения между Византия, Великоморавия, Немското кралство и Киевска Рус. България става авторитетна военна сила и важен международен фактор в тогавашна Европа.“

Маламир: Канът, който укрепи българската държава, но плати висока цена