Един от най-важните компоненти на евроинтеграцията е въвеждането на общата валута. Всичко изглежда привидно достатъчно ясно – България е част от Европа и присъединяването й към общата валута сякаш е неизбежен процес. Дали обаче всичко е толкова просто? Еврото е въведено официално през 2002 г. в Европейския съюз, след три години подготовка. Идеята за единна валута е част от големия дебат каква да бъде Европа – на свободните държави, обвързани в съюз на сътрудничество или по-скоро тип Федерална Европа или Европейски съединени щати. Това анализира проф. Тодор Галунов, политолог и дълогодишен преподавател във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. В изследването си той посочва:
„Дебатът е от десетилетия и в него българските политици като цяло не участват поради липса на самочувствие, капацитет, идеи. В конкретния случай 20 държави от ЕС са приели валутата и са по-близко да разбирането за федерална Европа. Използва се още в Черна Гора, Монако, Сан-Марино, Ватикана, Косово. В ЕС обаче има и държави, които са твърдо против неговото въвеждане. Примерно една Дания твърдо е заявила, че остава с националната си валута. Държави като Полша не бързат и преди няколко месеца по време на парламентарните им избори голяма част от техния елит защитаваше тезата, че им трябват още около 15 години за въвеждането на общата европейска валута.
Къде сме ние? При подписването на договора за членство и в целия преговорен процес за интегрирането ни страната ни не направи уговорки, че иска дълго забавяне на въвеждането на еврото или запазване на националната си валута и финансовия суверенитет. Напротив. От 1997 г. всички парламентарни избори се печелят от партии, които не поставят под съмнение пълната и безусловна интеграция в ЕС. В този план е и парадоксът. Социологията дава големи проценти на привържениците на националния ни финансов суверенитет, а изборните числа казват друго. Създава се впечатлението, че гражданите не гледат програмите на партиите и не са наясно за какво гласуват. За съжаление в повечето случаи е така. Обзети от мантрата, че изборите са предрешени, че нищо не променят, че някой друг решава електоратите стоят гордо пред безвкусните сериали, не отиват да гласуват, оставят се друг да решава вместо тях, а активните партийни ядра си свършват своето.
Сега изведнъж част от политиците ни повдигат верния по същество въпрос дали въвеждането на еврото няма да е удар по финансовия ни суверенитет, търсят аргументи за „ревизия“ със задна дата на многократно гласуване в парламентарни избори за европейска ориентация и се мъчат с формите на пряката демокрация да променят нещата.
Проблемът е, че и на последните парламентарни избори, заети с битката за хартиения и машинния вот, за евентуалните бъдещи сглобки, банки между институциите гражданите реално препотвърдиха за пореден път, че вървим към въвеждането на еврото. Много често забравяме, че всеки политически съюз ограничава националния суверенитет.
Спор няма. България не е независима държава. Това обаче се отнася и за другите страни участници в ЕС. Битката за националната държава в Европа е приключила и на нейно място видимо се появява мултинационалната държава. Свободното движение на хора, стоки, капитали и правото на установяване са основни принципи на демокрацията в ЕС и в този план нещата бяха неизбежни.
Съвсем наскоро Конституционният съд /КС/ реши, че референдум за отлагане на приемането на еврото с 20 години няма да има. 11 конституционни съдии отхвърлиха искането на „Възраждане“ решението, с което Народното събрание отказа провеждането на това допитване до народа, да бъде обявено за противоконституционно.
Решението не е изненада. Разбира се остава въпроса каква е стойността на събраните 604 000 подписа? Срещу това обаче се извадиха очакваните конституционни и законови аргументи. Надделя тезата, че с референдум не могат да се решават въпроси, уредени в сключени от България международни договори, а такъв може да се проведе само преди ратификацията на тези договори. Разбира се, че и тук може да се изкарат някои правни контрааргументи, но се създава впечатлението, че дебатът за еврото е закъснял с поне 20 години. Ясно е, че ако приемем, че в обществото доминира избирателя, който иска да се запази националния суверенитет и гордия български „лев“ е проспал битката.
Прецизният ход за промени в политиката за запазване на еврото е в искане за промяна на Конституцията, уреждаща процедурата за ратификацията на международните договори и съпътстващите ги документи в посока да се налага народно вето преди утвърждаването на международния договор. Конституционните промени, които бяха съвсем скоро успяха да подминат този въпрос. Друг въпросът, дали те бяха прецизно конституционни. Въпросът е, че и тук се пропусна варианта да се предвиди задължителна ратификация с референдум след международни договори с особена важност.“
