Психиатърът д-р Петър Стоев: Как родителските амбиции влияят върху децата? (II част)

Д-р Петър Стоев е специалист по психиатрия и психотерапия. Днес работи в Центъра за психично здраве в Бургас, но 13 години е практикувал в Германия. Искра.бг се свърза с него, за сподели своето мнение за ролята на родителите в избора на професия за техните деца, необходимостта от балансиран подход, който да взема предвид индивидуалните способности на младите хора и други актуални теми.

Как родителският натиск за „добро“ образование влияе върху психичното здраве на младежите?

„В днешно време много родители оказват натиск върху децата, за да „успеят“, според тяхната представа за успех. За повечето българи това включва задължително висше образование /още по-добре, ако то е получено в чужбина/ и последваща реализация – също в чужбина. Има много деца, които са тормозени да завършат престижни учебни заведения и подозирам, това ще е причината след време да имаме много нещастни лекари, инженери, прависти и т.н. Докато работех в Германия, съм срещал много деца от други страни, учещи в немски университети и развиващи психични разстройства. Много от тях просто се лутат в живота и са хронични самотници. Лишени са от родната среда, от подкрепата и топлината на семейството, не намират желаните социални контакти. Единственият им „грях“ е, че са уважили желанието на родителите си да покрият критериите за „успял“ студент. Зад гордите думи на родителя: „Детето ми учи в Германия, Англия, САЩ…“, детето може да плати една много висока цена. У нас семейството – това са децата, родителите, бабите и дядовците, които се събират, взаимодействат и активно комуникират. В Германия един възрастен човек, живеещ самотно с котката си, /и не посещавал през последните 20 години родния си брат, който живее в съседното градче/, вече е семейство. Те са си самодостатъчни. Нека си дадем сметка, че отивайки там, нашите деца се сблъскват с една съвсем друга култура на поведение – на по – сдържани и обрани хора.“

Каква е ролята на родителите в избора на професия за детето и как те могат да му помогнат да намери своя път?

„Какъв път ще изберат децата до 18 години е до голяма степен отговорност на родителите. Добрата новина е, че повечето от съвременни деца знаят какво искат и са много по-наясно с темата от предишните поколения, тъй като имат достъп до изобилна информация.

Да насочиш детето си да стане лекар, например, е чудесно. Но дали то ще има нужната психика, за да работи на високи обороти, постоянно да се учи, за да е в крак с новостите, да дава нощни дежурства, да вижда кръв, болести и смърт покрай себе си? Родителите не си задават такива въпроси. Важни са две неща: Първо: да познават добре своето дете и Второ: да не се изкушават да пренасят своите неосъществени амбиции върху него.

Децата са зависими от нас и обикновено правят до голяма степен това, което им казваме. Добре е, че вече в много институции – съд, болници, полиция – са обявени „Дни на отворените врати„. Това са полезните практики, които навлязоха отвън. Например: Искам да стана следовател. Чел съм няколко криминални романа и мечтая да работя в полицията. Но отивам за един месец на стаж там и виждам, че тази работа въобще не е за мен – работи се с много документация, а мен не ме блазни работа с документи. Ако пък искам да работя в криминална лаборатория – това е свързано биологията, а тя, милата, въобще не ми върви. Планирам да работя като лекар – отивам за месец на стаж в болницата и на място проверявам дали е подходящо за мен. Ако едно дете много обича да рисува и е прекрасен художник, но не му върви биологията и химията е безполезно да го тормозите с уроци по биология и химия, за да стане лекар. Може би и ще успеете, но като краен резултат ще получите един нещастен и по своему нереализиран човек.

Кой е ефективният начин за справяне със стреса и с професионалното прегаряне?

„Първото нещо е да оптимизираме графика си. Ако работим 12 часа и показваме симптоми на „прегаряне“ – може би си струва да го намалим на 8 часа. Нека да  балансираме между задълженията и позитивните неща в живота. Много е важно, още в началото да се определим с правилните приоритети.

Най-честите психотерапевти в България са майки, баби, лели, и съседката пред блока. На Запад хората посещават при нужда специалисти. Дори и на работното място има нает професионалист, който да разпознава ранните симптоми на професионалното прегаряне.В държавните институции по закон има човек, който да прави периодично супервизия. На определени интервали от време служителите са длъжни да минат през тази супервизя и да споделят своите проблеми. Ако при някой човек се открие проблем, му се оказва адекватна помощ.

Проблемът у нас не е в това, че няма психолози, а че няма достатъчно квалифицирани такива. Това е обяснимо – психологията се учи почти шест години в университет. След което е нужно да се завърши специализация – по психоанализа, или по различните видове поведенчески и когнитивни терапии/. Необходим е /в Западна Европа – задължителен!/ дългогодишен стаж в психиатрична клиника. През цялото време младият специалист е наблюдаван и наставляван от опитен колега – психотерапевт. Ние не разполагаме /с малки изключения/ с добре обучени кадри за целта. Наблюдението ми е, че младите хора, започващи тепърва обучението си като психолози, въобще не са наясно с цялата отговорност, тежест и негативи на бъдещата си професия.

Другият ни проблем е недостигът на квалифицирани социални работници. Случва ми се да говоря със социални работници, които дори не знаят как да формулират проблемите си. Тези хора са завършили висше образование, назначени са на високи нива в социални институции, но на практика, дори и не разбират за какво иде реч. И това е половината беда – като ръководители на социални институции те, имат задължението да съветват и да супервизират подчинените си, а и да решават лично най – тежките случаи.“

Кога е нужно да се обърнем за помощ към специалист?

„Няма универсално правило за всички. За определящо се счита нивото на функциониране на индивида /в семейството, работата и междуличностовите отношения/. Съобразено, разбира се с изходното му ниво и индивидуалните ресурси, както и с разбиранията и очакванията на обществото, средата, в която живее. Колкото едно общество е по – примитивно, толкова то е по – толерантно към психическите отклонения /и обратното/. Докато човек „що – годе“ функционира, това в повечето случаи е приемливо и се толерира от околните. Когато престанем да се справяме с ежедневните предизвикателства на живота и като добавка – започнем да пречим на хората около нас, вероятно е време за помощ.“

Д-р Петър Стоев: Стресът е двигател на прогреса, но може да води до болести и смърт (I част)