45 години стигат. Това пеехме по площадите тогава.
Аз бях навършил 16 – недовъзмъжало хлапе, хормонално бунтарче. Когато отвориха централа на СДС в Пловдив, цъфнах в стаичката и изявих желание да стана член. Още помня синята карта, която ми дадоха. Литнах, сякаш ми вързаха това картонче на гърба.
За митингите се обличахме все едно отиваме на мач. Сини ленти на главите, сини знамена в ръцете. Преди да отидем на площада, минавахме през кафенето на Партийния дом. Влизахме вътре, целите сини и буйни. Старците по масичките притихваха, стреснати от наглостта ни, а ние героично взимахме пластмасовите разтапящи се чашки и отивахме да пеем.
На митингите имаше хиляди, всякакви хора. Тоя вятър, дето ни беше изкарал по площадите, ни вдигаше на метри от миналото, политахме с пръсти в буквата V. Ние, подивелите лъвчета на свободата.
Случи се, да. Дадоха ни да си купуваме корекомски шоколади, банани и кока-кола. Дори ни пуснаха да ходим в чужбина. Невидели свобода, преяждахме с нея, въргаляхме се в собственото си безгрижие. А в същия този момент, някъде в София, третокласникът Делян се е учил да смята.
Всяко поколение има своя един единствен шанс да порасне. На нас 33 години не ни стигнаха.
Източник: Радослав Бимбалов, Facebook
