Когато родих сина си в края на януари, което беше неочаквано за мен, тъй като съм на 45-годишна възраст, никога не бих могла да си представя да прекарам отпуска си по майчинство в условия на пандемия. Но когато се прибрах от болницата със сина си у дома в апартамента ми в Куинс, коронавирусът вече беше достигнал и Съединените щати. Не след дълго градът се превърна в епицентър на вируса, което почти срина капацитета на спешните медицински служби на близката болница в Елмхърст, пише „New York Times“.
Да си самотен родител със сигурност е трудно. Отглеждането на новородено само по себе си е нещо изолиращо, а сега излизането от къщи крие опасност. Все пак пандемията ми даде да разбера колко крехки са моите социални контакти в действителност, но за човек като мен, който е публична личност и радиоводеща, чието име и лице красят билбордове и пазарски чанти, това е нещо, което е трудно се признае.
Първоначално бях решена да не позволявам на новините да обсебят вниманието ми по време на моя отпуск по майчинство, затова не обърнах почти никакво внимание на историята с коронавируса, докато това не превзе целия свят. Дните ми бяха изпълнени предимно с биберони, пелени, гушкане, плач и безкрайно изтощение. През първите няколко седмици спях не повече от два поредни часа. Сега разбирам какво мъчение е лишаването от сън.
От февруари до началото на март получавах периодично помощ от майка ми и бащата на сина ми, а и тъкмо си бях намерила бавачка, която да се грижи за бебето по три пъти в седмицата през нощта, за да мога най-накрая да си почина малко. След като броят на заразените с коронавирус започна да се увеличава в Ню Йорк, се появиха слухове за евентуален ограничителен режим.
Губернаторът Куомо обяви, че само служители, заети в сферата на услугите и стоките от първа необходимост, могат да напускат домовете си, а бавачката, която е в средата на 20-те години и има близнаци, ме попита: „Така ли трябва да свърши светът?“ Страхът и тъгата бяха изписани на лицето й. Посочих кутията с носни кърпички на масата за хранене. Тя грабна една, изтри очите си и взе сина ми, за да го приспи.
Беше само въпрос на време моят добре обмислен план за прекарване на времето на отпуска по майчинство да се разпадне.
До втората седмица на март бях сама в апартамента си със сина ми, като ежедневно слушах брифинги с участието на нашия кмет, губернатора, който се опитваше да успокои хората, и президента.
Когато стана ясно, че нюйоркчаните ще бъдат помолени да останат вкъщи поне няколко седмици, за да се „изравни кривата“ на разпространение на вируса, хората започнаха да се събират на групи или с партньорите си, за да прекарат карантината заедно.
Майка ми реши да се изолира заедно със съпруга си. Тя е в средата на 60-те си години и е по-податлива на най-опасните ефекти на вируса, но все пак аз се почувствах разочарована. Човек се нуждае от майка си, точно в такъв момент.
Бащата на сина ми, който живее в Ню Джърси, се опита да ми помогне за няколко дни, но строгите правила за социално дистанциране, които изискват минимален контакт с външни хора и само спешни пътувания за доставки на стоки от първа необходимост, направиха пътуването му невъзможно. Тревожех се, че той може неволно да пренесе вируса вкъщи. Моята бавачка, разбира се, също реши да си остане вкъщи, за да предпази децата си.
За разлика от мен, майка ми и бащата на моя син разполагаха с място, където можеха да се оттеглят за пълноценен сън, както и да се нахранят и да си вземат душ необезпокоявано. Нямах особен избор, но бях решена да намеря начин да премина през това.
Преминаването през глобална пандемия, когато човек е сам с новородено означава, че пътуванията до външния свят са почти немислими. Не само, защото трябва да предпазя бебето си, но и защото трябва да съм сигурна, че и аз няма да се заразя.
Представях си какво би станало, ако не мога да намеря конкретен продукт, от който синът ми се нуждаеше, тъй като хранителните запаси се доставяха навреме все по-трудно. Чувствах се виновна, че прекъснах кърменето преди седмица. Поне аз все още можех да го нахраня с кърма, ако доставките не можеха да пристигнат.
Прането се трупваше в апартамента и аз изпирах някои неща на ръка, тъй като знаех, че малкото свободно време, което имах, докато бебето спи, няма да ми стигне да остана дълго в пералното помещение.
Страхувах се да отида до общественото перално помещение в сградата, тъй като след последното ми посещение там един съсед ме попита дали трябва да вземе на сериозно предупрежденията на властите, след което дойде твърде близо до мен.
Опитвах се да поръчам храна онлайн и чаках поне седмица за местна доставка на хранителни стоки. Чакането за поръчки от Amazon Prime беше още по-дълго.
През целия си живот съм се опитвала да не завися от никого за нищо, урок, който научих от семейството си, което ценеше много повече независимостта от необходимостта. Винаги съм правила почти всичко в живота си сама – от пътуването до закупуване на дом. В редките моменти, когато ми е била нужна помощ, обикновено са се отзовавали непознати.
Този път беше различно. Веригата за храна Whole Foods в Манхатън изпълняваше поръчките си в рамките на деня, затова мой колега направи поръчка за мен и ми предложи да ми я изпрати чрез Uber.
Една приятелка около 70-те предложи да спи на дивана ми през следващите няколко седмици и да помага в грижите с бебето, но се страхуваше, че може да е носител на вируса. Вместо това тя се обаждаше по телефона и пееше приспивни песни на сина ми в нощите, когато той не можеше да заспи. Това ме успокояваше, когато пристъпите му на плач бяха прекалено чести и ми липсваха идеи.
Друга приятелка, самотна майка, ми предложи стаята на сина си, за да спя там и да не бъда сама. Имаше и доста журналистки, които ми предлагаха съвети, и ми изпращаха съобщения за подкрепа посред нощ, на които разчитах много.
Едно от нещата, които се надявам хората да осъзнаят в период като този, е че не всеки има приятели и семейство, на които може да разчита по време на криза. В момента има жертви на домашно насилие, които се страхуват за живота си, докато трае ограничителният режим, възрастни американци, които нямат посетители, както и хора, които се борят с психически проблеми като депресия и тревожност, които сега се влошават.
В настоящия момент на хората са нужни социални връзки, за да оцелеят, независимо дали са семейни или не. Ще са нужни места за подслон, както и храна, за да могат хората да се грижат за децата и възрастните хора. Ще бъдем принудени да признаем, че искането и приемането на помощ не е морален провал, а човешка нужда.
Въпреки всички предизвикателства, този момент предизвиква в мен дълбока емоция. Да бъда сама със сина си ни позволи да изградим такава връзка, каквато не бих могла да си представя.
Попаднах в една рутина, която започва в около 5 ч. сутринта и завършва в 21:00 вечерта, като тя включва приготвянето на някои ястия, когато бебето спи и координирането на доставките на храна с помощта на бащата, приятелите и най-важните служители за мен и сина ми – доставчиците. Купих си евтина преносима пералня, която изпира около дванайсет дрехи наведнъж. Може да ги видите как висят на малкия ми тухлен балкон, на импровизиран простор, докато съхнат на слънце.
Превод: Глория Йорданова
