В края на „Следотърсачите“ един от най-известните уестърни на Джон Уейн, отвлечено момиче е спасено и семейството се събира отново. Докато заключителната музика набира напрежение, героят на Уейн се оглежда към своите роднини – хора, които имат други хора, на които да се опрат – и след това тръгва към прашния хоризонт на Западен Тексас, самотен и сам.
Това е класически пример за фундаментална американска приказка – тази за нация, изградена върху представи за индивидуализъм, доминирана от мъже история, пълна със самотници и „сурови индивидуалисти“, които го изсмукват, правят това, което трябва да се направи, яздят в залез и на нас този начин ни харесва, пише „Асошиейтед прес“.
В действителност самотата в Америка може да бъде смъртоносна. Този месец генералният хирург на САЩ Вивек Мърти го обяви за американска епидемия, като каза, че има толкова смъртоносни последици, колкото тютюнопушенето за населението на Съединените щати. Той беше категоричен:
„Милиони хора в Америка се борят в сенките и това не е правилно.“
Мърти цитира някои мощни сили: постепенното изсъхване на дългогодишни институции, намалената ангажираност с църквите, разкъсаните връзки на разширените семейства. Когато добавите скорошни стресови фактори – възходът на социалните медии и виртуалния живот, поляризацията след 11 септември и начинът, по който COVID-19 прекъсна съществуването – предизвикателството става още по-сериозно.
Хората са самотни по света. Но още в началото на 19 век, когато думата „самота“ започва да се използва в сегашния ѝ контекст в американския живот, някои вече си задават въпроса: Дали контурите на американското общество – този акцент върху индивидуализма, това разпространение безнаказано над огромен, понякога необятен пейзаж – насърчаване на изолацията и отчуждението? Или това, подобно на други части от американската история, е предпоставка, изградена върху митове?
Алексис дьо Токвил, наблюдавайки страната като аутсайдер, докато пише „Демокрацията в Америка“ в средата на 1800 г., се чуди дали „когато социалните условия станат по-равни“, американците и хората като тях ще бъдат склонни да отхвърлят капаните на дълбоката общност които са проникнали в аристокрациите на Стария свят от векове. Той пише следното:
„Те придобиват навика винаги да се смятат за сами и са склонни да си въобразяват, че цялата им съдба е в собствените им ръце. Така демокрацията не само кара всеки човек да забрави своите предци, но тя… го връща завинаги само върху себе си и заплашва накрая да го затвори изцяло в самотата на собственото му сърце.“
Това е повтаряща се нишка в начина, по който американците възприемат себе си. В ерата преди демокрацията, за добро и за лошо, „Хората не бяха самотни. Бяха обвързани в мрежа от връзки. И в много страни това е по-вярно, отколкото беше в Съединените щати“, казва Колин Уудард, директор на Nationhood Lab в Pell Center for International Relations and Public Policy. Уудард уточнява:
„Има тази идея, че излизането в тези огромни пространства и свързването с пустинята и бягството от миналото е точно това, което ни направи американци.“
И все пак много гранични митове прескачат колко важна е общността в заселването и растежа на нацията. Някои от най-големите истории за сътрудничество – възходът на общинските организации и профсъюзите, програмите на Новия курс, които помогнаха за измъкването на много американци от Депресията през 30-те години на миналия век, военните усилия от Гражданската война до Втората световна война – понякога се губят в страст към историите за индивидуализъм, водени от характера.
Тези пропуски продължават. Подхранван отчасти от недоверието на пандемията, съвременното напрежение на индивидуалните настроения спрямо общността, често съчетано с призиви за свобода и право на избор, заема значителна част от националния разговор в наши дни – до точката, в която застъпничеството за мисленето на общността понякога се среща с обвинения в социализма.
Нека обаче не смятаме, че американците са наследници на вграден ген на самотата. Едно ново поколение настоява психичното здраве да бъде част от разговора за нацията и много гласове – сред тях жени и цветнокожи – все повече предлагат нови алтернативи на старите митове.
Нещо повече, самото място, където днес се води дискусията за самотата – в кабинета на главния хирург, назначен от президента – предполага, че са възможни и други пътища.
Начините, по които американците се възприемат като самотни (независимо дали е вярно или не), могат да се видят в тяхното изкуство.
Едно от ранните художествени движения на нацията, училището на река Хъдсън от средата на 19-ти век, направи хората малки части от огромни пейзажи, намеквайки, че земята прави хората джуджета и че те са били призовани да я опитомят. От това можете да начертаете линия направо до Холивуд и уестърните на режисьора Джон Форд, които използват огромни пейзажи, за да изолират и мотивират хората с цел разказване на големи истории. Същото е и с музиката, където както блусът, така и „високият самотен звук“ помогнаха за оформянето на по-късните жанрове.
В предградията новаторската „The Feminine Mystique“ на Бети Фридан помогна да се даде глас на едно поколение самотни жени. В града творбите на Едуард Хопър – като емблематичния „Nighthawks” – канализираха градската самота. Горе-долу по същото време появата на филм ноар — престъпността и упадъкът в американския град, негова честа тема — помогна за оформянето на фигурата на самотния човек сам в тълпата, който може да е главен герой, може да е антагонист, може да е и двете.
Днес самотата непрекъснато се проявява по стрийминг телевизията под формата на предавания като „Severance“, „Shrinking“, „Beef“ и, най-важното, сериозното „Ted Lasso“, шоу за американец във Великобритания, който – въпреки да бъдеш известен и празнуван от мнозина – е последователно и очевидно самотен.
През март създателят и звезда на шоуто Джейсън Судейкис се появи с актьорския си състав в Белия дом, за да говори за проблема, който в последния си сезон на шоуто засяга повече от всякога: психичното здраве. Судейкис тогава заяви:
„Всички познаваме някой, който е бил или всъщност ние сме били такъв, който се е борил, който се е чувствал изолиран, който се е чувствал тревожен, който се е чувствал сам.“
Самотата и изолацията не означават автоматично самота. Но всички те живеят в една и съща част на града. По време на пандемията, според доклада на Мърти, хората са стеснили групите си от приятели и са намалили времето, прекарано с тях. Според доклада американците са прекарвали 20 минути на ден с приятели през 2020 г. – по-малко от един час на ден преди две десетилетия. Разбира се, това беше по време на пика на COVID. Тенденцията обаче е ясна – особено сред младите хора на възраст от 15 до 24 години.
Може би много американци са сами в тълпата, потънали в море от физически и виртуални гласове, но сами през голяма част от времето, търсещи общност, но подозрителни към нея. Някои от модернизиращите сили, които съединиха Съединените щати на първо място – търговия, комуникации, пътища – са, в сегашните си форми, част от това, което изолира хората днес. Има много място между универсалния магазин и доставките на Amazon до вратата ви, между изпращането на писмо и навигирането във виртуални светове, между пътищата, които свързват градовете, и магистралите, които ги пресичат.
И ако американците могат да разберат повече за това какво свързва и какво отчуждава, някои отговори на епидемията от самота може да се разкрият.
„Наистина всички трябва да се държим заедно или, най-сигурно, всички ще висим поотделно“, смята Бенджамин Франклин, не случайно първият генерален началник на пощите в страната, при много различни обстоятелства. Или може би е казано по-добре от американската поетеса Аманда Горман, един от най-проницателните млади гласове в страната. Това е от нейното стихотворение „Чудото на утрото“, написано през 2020 г. по време на ранната част на пандемията. Ето пасаж от него:
„Въпреки че може да се чувстваме малки, отделени и съвсем сами,
нашите хора никога не са били по-тясно вързани.
Защото въпросът не е дали можем да устоим на това неизвестно,
но как ще преживеем това неизвестно заедно.“
