Според нови оценки на неназовани американски служители броят на загиналите в Украйна рязко се е увеличил, съобщава „BBC“. Кореспондентът на медията Куентин Сомервил е на фронтовата линия в източната част на страната, където мрачната задача да се преброят загиналите се е превърнала в ежедневие.Неизвестните войници лежат на купчини в малка тухлена морга, недалеч от фронтовата линия в Донецк, където 26-годишната Марго казва, че говори с мъртвите.
„Може да звучи странно… но аз съм тази, която иска да се извини за смъртта им. Искам да им благодаря по някакъв начин. Сякаш те чуват, но не могат да отговорят.“
На претрупаното си бюро пред тежката врата на моргата тя седи с химикалка в ръка. Нейната работа е да записва данните на починалите. Украйна не дава официален брой на загиналите във войната – украинските въоръжени сили отново заявяват, че броят на жертвите им е държавна тайна – но Марго знае, че загубите са огромни.
Данните остават засекретени. Но американски официални лица, цитирани от „Ню Йорк Таймс“, наскоро определиха броя на 70 000 загинали и до 120 000 ранени. Това е зашеметяваща цифра за въоръжените сили, чийто състав се оценява на едва половин милион души. До момента ООН е регистрирала 9177 смъртни случая сред цивилното население.
На вътрешната страна на дясната ръка на Марго има малка татуировка на майка и дете, като е записана датата на раждане на сина ѝ. На маникюра ѝ са изобразени картинки в украински цветове. Облечена е в черна тениска с надпис „Аз съм украинец“ отпред. Жената споделя:
„Най-тежко е, когато видиш мъртъв млад човек, който дори не е достигнал 20, 22 години. И осъзнаваш, че те не са умрели от естествена смърт. Те са били убити. Убити са за собствената си земя. Това е най-болезненото. Не можеш да свикнеш с тази мисъл. Сега се стига дотам, че става дума само за това да помогнем на момчетата да стигнат до дома им.“
Най-тежкият ден в живота ѝ, продължава тя, е бил, когато в деня на смъртта на нейния съпруг по граждански договор го довеждат в моргата. 23-годишният Андрий е убит в битка на 29 декември 2022 г. Жената си спомня:
„Той загина, докато защитаваше родината си. Но тогава за пореден път се убедих, че трябва да съм тук, трябва да помагам на загиналите.“
Работата я е направила твърда – като стомана, твърди самата тя. И обяснява:
„Колкото и да е болезнено да гледам как в моргата се прибират телата, никога не плача публично. Държа всичко това в себе си до вечерта, когато се прибирам вкъщи. Никой не вижда сълзите ми.“
През април Пентагонът изнесе данни, според които броят на загиналите в Украйна е много по-малък – 17 500 души. Предполагаемият скок до над 70 000 може да се обясни отчасти с контраофанзивата в южната част на страната. В първите си дни тя беше особено тежка за украинската пехота – „по-лоша от Бахмут“, ми каза един командир на бригада, който се сражава там. Градът в Донецк падна под властта на Русия през май в едно от най-кървавите сражения във войната досега.
Сега Украйна е променила тактиката си там, но началото на настъплението за пробив на руската окупационна отбрана през юни струваше скъпо, особено на младите новообучени войници. Те умираха „с десетки“ всеки ден, каза ми през юни един старши сержант, който се биеше в района на донецкото село Велика Новосилка.
В моргата, една от няколкото по протежение на фронтовата линия, работят, за да дадат имена на неизвестните войници, които идват директно от бойното поле.
Чувалите с тела се изнасят навън един по един и започва търсенето на следи. В първия чувал с трупове е тялото на млад мъж с все още отворени очи, чиито ръце са грижливо сгънати в скута му. Лицето му е нарязано, а отстрани на крака му има рана. Изваждат друго тяло, на дясната ръка липсват пръстите, униформата му е изцапана с кръв и кал от бойното поле.
Джобовете им са разрязани от персонала на моргата, все още пълни с техни вещи от ежедневието – ключове, мобилен телефон, портфейл със семейни снимки. След смъртта тези предмети вече са улики, които могат да свържат неидентифицираните със семействата им. Върху друг чувал за тяло думата „Неидентифициран“ е изписана с черен маркер и заменена с името на мъж и данни за армейска рота.
Появяват се още чували с тела, но ограниченията за докладване на броя не ми позволяват да кажа колко са те.
Група войници – командири от различни чинове – пристигат с армейски пикап и се разхождат пред моргата, пушейки цигари. Те оглеждат едно тяло, за да видят дали войникът е от техния взвод, рота или батальон. Изглежда, че е загинал при артилерийски удар – част от главата му липсва, а раните по тялото са тежки, още по-тежки, когато го обърнат. Заместник-командирът на батальона, който се подвизава с повиквателния знак „Авокат“, твърди:
„Това е трудно. Неприятно. Но е необходимо. Част от работата ни е. Трябва да изпратим момчетата подобаващо.“
По думите му ще бъдат привлечени още мъже от неговото подразделение, които да помогнат при идентифицирането на тялото.
Реалността на мащабите на жертвите се разкрива в украинските гробища. В късния следобед на слънцето около Краснополското гробище в Днепър главите на слънчогледите висят тежко – а там се изпълнява почетен караул за прясно изкопаните гробове, които се простират все по-близо до периметъра. На един от тези гробове 31-годишната Оксана плаче сама. Снимките на мъртвия ѝ съпруг Павло я гледат отгоре. Брадатият и як младши сержант е бил шампион по вдигане на тежести и личен треньор. Той е убит по време на предишната контраофанзива на Украйна, близо до град Изиум през ноември, когато ракета от руски хеликоптер удря конвоя му.
„Той доброволно отиде да защитава страната ни“, споделя Оксана и допълва:
„Той беше воин по душа – обичаше свободата. Той беше олицетворение на нашия украински дух.“
Отнема време да се идентифицира тялото на Павло – той, заедно с другите в колата, е силно обгорен. В крайна сметка е разпознат по татуировка.
Украинското знаме в жълто и синьо се повяват над всеки гроб от лекия вятър – те са стотици. Всеки един от тях е знак в голямата вълна от загуби, която всеки ден преминава през източните и южните бойни полета, запълвайки гробищата в градовете и селата по цялата дължина и ширина на Украйна. Година и половина след началото на войната малко семейства тук са останали недокоснати от скръбта. Но въпреки това изглежда, че волята за борба не е отслабнала. Ако не друго, то загубите засега засилват решимостта за победа.
Оксана и Павло сключват военно споразумение, че ако той загине, тя ще се присъедини към армията. През последните 2 месеца тя служи като част от звено за въздушно наблюдение на безпилотни самолети в покрайнините на Бахмут.
Седмица след като се срещнахме на гробището, Оксана е в пълна бойна екипировка и се отправя към предна позиция в търсене на руско противотанково подразделение, което е насочено срещу украинските сили. Когато стигаме там, звукът от артилерията, почти изцяло изходящ огън, е оглушителен. Питам я защо се е изложила на опасност? Това е неин морален дълг – казва тя, докато си играе със сребърния годежен пръстен на дясната си ръка. Ето какво споделя жената:
„Аз просто трябва да продължа това, което той започна. Така че всичките му усилия не са били напразни. Доброволчеството и даренията са добри, но аз искам да бъда част от него, част от нашата победа в бъдеще.“
По-рано украинският заместник-министър на отбраната Хана Малиар разпространи изявление, в което предупреждава, че тези, които оповестят броя на жертвите, ще бъдат подведени под наказателна отговорност.
„Защо тези данни са секретни?“, попита риторично тя. „Защото по време на активната фаза на войната врагът използва броя на загиналите и ранените, за да изчисли вероятните ни по-нататъшни действия… Ако врагът разполага с тази информация, той ще започне да разбира някои от следващите ни стъпки.“
Жертвите на войната тежат на мъжете от 68-а бригада „Ягер“, които се сражават, за да спрат руското напредване на източния фронт, близо до град Купянск.
При температури над 35 градуса потърсихме подслон под камуфлажни мрежи, далеч от обедната жега и постоянно присъстващата опасност от руски дронове. Заместник-командирът на батальона, който се подвизава с повиквателния знак „Лермонтов“, беше в размисъл и мрачно настроение. На чаша прясно сварено кафе той предричаше дълга война. Той е категоричен:
„Руснаците няма да спрат, каза той, не можеш да преговаряш с тях. Западът не разбира това. Младите войници, които са очаквали да се приберат у дома след една година, сега осъзнават, че ще ги няма по-дълго.“
Мъжът е ветеран от битката в Донбас, сражава се с Русия и нейните пълномощници от 2014 г. насам. Колко дълго тогава е очаквал да продължи тази война? „Още 10 години“, отговаря той.
Мрачното му настроение беше разбираемо. На 1 август старши сержантът на бригадата и още двама сержанти са убити при един-единствен руски минометен удар. „Той беше легенда“, твърди Лермонтов. Колата на загиналия е била паркирана там, където я е оставил, на няколко метра от него. Личните му вещи все още са вътре.
Докато разговаряхме, телефонът на Лермонтов иззвъня. Беше майката на войник, убит преди седмица. Тя искаше да знае защо млади мъже с оръжия са изпращани да атакуват руските окопи, ако Украйна е получила толкова много модерно западно оръжие. Но на тази 600-километрова фронтова линия много бригади не разполагат с най-новите бронирани машини или далекобойни оръдия. Реалността е такава, че в много от окопите украинските войници трябва да се справят сами.
„Нямам отговор за нея, тя не разбира… ние нямаме всичко“, каза ми той.
На церемонията по връчване на медалите, в градината на една къща, която служи за база на ротата, се срещам с командира на бригадата, полковник Олексий. Той току-що се е върнал от погребението на старши сержанта. И споделя:
„Имахме две големи руски атаки. Мисля, че бяхме много успешни, намерихме около 35 тела. Така че мисля, че основно разрушихме една рота.“
Като цяло жертвите на Русия са много повече – около 120 000 загинали според последната оценка на САЩ. Но нейната армия и население са много по-големи. Украинските войници на фронтовата линия са на мнение, че способността на Русия да поглъща болка изглежда неограничена. Питам полковник Олексий какво казва на семействата на загиналите.
„Просто моля за прошка, че не съм осигурил достатъчно безопасност. Може би съм бил лош лидер, лошо планиране. И им благодаря за това, което дадоха за тази битка.“
