Пристигам снощи в Хасково към 22:30 часа. Спирам на Shell – да заредя, да се освежа, да си взема нещо ободряващо.
Вратата на бензиностанцията е заключена, но навсякъде свети. Виждам, че и компютърът работи. Поизчаках, предполагайки, че служителят може да почиства или е зает с нещо във вътрешната част. После реших да почукам на стъклото. Младо момиче се появи и със знаци ме прикани да мина от другата страна на бензиностанцията.
Обиколих по указната посока и се оказах пред новоизградено гише във витрината, под което тя изтика подвижно чекмедже, като онези в банките, и заговори зад стъклото:
– Добър вечер, желаете ли нещо освен горивото – парите ще поставите в чекмеджето?
– Но аз желая да вляза вътре и да ползвам сервизните помещения.
– Не може, госпожо. Заключени сме и имаме заповед да не отваряме на никого.
– Как е възможно това?! Каква е причината? Спирам на тази бензиностанция всеки път, когато минавам през Хасково и това е за първи път. А и вие сте почти в центъра, навсякъде има жилищни блокове…
– Промените и заповедта за този начин на обслужване са от септември. От съображения за сигурност. По повод инциденти. Съжалявам.
– ОК, разбирам. Посъветвайте ме, не съм от тук, къде мога да намеря отключена бензиностанция наблизо.
– Опитайте на следващата, малко по-надолу по главната.
Разстоянието е не повече от 300-400 метра, където по пътя се натъквам на патрулки и струпвания на групи от по 20-30 човека от двете страни на булеварда и бус с надпис “ПОЛИЦИЯ” от едната страна. Полицаи, сигнални лампи, жилетки и ръкомахания навеждат на мисълта за ситуация.
Добирам се до “Хасково Ойл” малко по-надолу – тъмно и заключено, но някой се раздвижва отвътре и пристига до стъклото. Започвам пак да обяснявам. Човекът ме оглежда изпитателно и взима решение да ми отключи.
– Какво става тук?! Всичко под ключ, почти в центъра на града сте все пак.
– То, вече не е за разправяне… Така сме вече. Ключим се, но се молим да ни подмине злото, защото ключът спира само хората, които чукат на вратата.
Благодарих, благославях го за човещината и тръгнах. По-надолу, по посока центъра, срещнах нова група от 20-25 човека, а 300-400 метра след тях друга подобна “компания”, всичките отиващи в посока на онова сборище с патрулките. Нито един не приличаше на турист или средностатистически данъкоплатец. Може просто да са се прибирали по домовете си. Но всичко, което видях няма нищо общо с живота, който вдъхва спокойствие и сигурност.
Стабилност – може би, но каква?!
Източник: Пепа Сомлева
