Когато е нанесен въздушният удар, Мохамед раздава топла храна на възрастни съседи – нещо, което той и приятелите му правят от последното нахлуване на Израел в Ливан на 1 октомври, пише „BBC“.
29-годишният строителен инженер стоял на около 5 метра от експлозията, която разрушила къща в селото му в Южен Ливан. Слоеве кожа бяха изгорели от челото и бузите му, оставяйки лицето му сурово и розово. Ръцете му са овъглени. Коремът му има изгаряния от трета степен. Две седмици по-късно мъжът излъчва болка и травма, но иска да разкаже историята си.
„Всичко беше черно, навсякъде дим“, казва той с тих глас. И си спомня:
„Отне ми около минута. След това започнах да разпознавам какво има около мен. Забелязах, че двамата ми приятели са все още живи, но кървят много. На хората им отне около пет минути, за да ни извадят.“
Мохамед разказва за ужасите от леглото си в правителствената болница „Набих Бери“, която е кацнала на върха на хълм в Набатие. Това е един от най-големите градове в южната част на страната и се намира само на 11 км от границата с Израел. Преди войната в него са живеели около 80 000 души.
Мохамед споделя, че преди удара не е имало никакво предупреждение – „никакво, нито за нас, нито за съседите ни, нито за човека в къщата, която беше ударена“. Той изтъква, че този човек е бил полицай, който е бил убит при нападението.
„Ние не сме военни“, казва той и продължава:
„Не сме и терористи. Защо ни удрят? Районите, които са поразени, са цивилни.“
Мохамед ще се върне у дома в селото си, Араб Салим, когато бъде уволнен, въпреки че то продължава да е под обстрел.
„Нямам къде другаде да отида“, признава той и допълва:
„Ако можех, щях да замина. Няма къде.“
Докато обикаляме болницата, друг въздушен удар кара персонала да се втурне към балкона, за да провери какво е поразено този път. От болницата се открива панорамна гледка към сивия дим, който се стеле от високите места на около 4 км. Малко след това, няколко етажа по-надолу, в спешното отделение, викът на сирена предупреждава за пристигащи жертви – от този въздушен удар. Ударът е нанесен в селото на Мохамед Араб Салим.
Вкарват жена на носилка, по лицето ѝ тече кръв. Следва я съпругът ѝ, който удря стената в знак на неудовлетвореност, след което се свлича в шок. Лекарите се скриват зад затворени врати, за да я прегледат.
В рамките на няколко минути директорът на болницата д-р Хасан Вазни съобщава на персонала, че тя има спукана артерия и трябва да бъде преместена в специализиран съдов център в болница на север.
„Тя се нуждае от това преместване незабавно“, казва той, докато от стаята за прегледи се чуват викове на болка.
„Говорете със Саида [близкия град]. Ако е добре, да я вземем веднага, защото тя не може да чака“.
В болницата се приемат по 20-30 жертви на израелски въздушни удари на ден. Повечето от тях са цивилни, но никой не е отхвърлен. Той е категоричен:
„Приемаме всички пациенти, всички ранени и всички мъченици, които идват. Не правим разлика между тях.“
Д-р Вазни не е напускал болницата от началото на войната. Зад бюрото в кабинета си той отваря пакет пурети. „Мисля, че е нормално да се нарушават някои правила по време на война“, казва той с извинителна усмивка.
Той се бори да плаща заплати и да изкарва по 1200 литра гориво на ден, за да работи с генераторите, които захранват болницата.
„Не получаваме нищо от правителството“, казва той – „То не разполага с него.“
Неговото гориво е еспресото, което той ни предлага многократно.
Със 170 легла „Набих Бери“ е главната държавна болница в града, но сега разполага само със съкратен персонал и 25 пациенти. Болните и ранените, докарани тук, бързо се прехвърлят в болници в по-безопасни райони на север. Персоналът казва, че в близост до Набих Бери е имало „много удари“. По време на посещението ни във фоайето има счупено стъкло.
Набатие е подложен на обстрел в продължение на повече от месец. Преди две седмици сградата на общината беше взривена, при което загинаха кметът Ахмад Кахил и още 16 души. По това време той е имал среща за координиране на разпределението на помощта. Когато минаваме покрай руините, на пода на разбита линейка се виждат пакети с плосък хляб.
Масираният удар е срутил няколко съседни сгради – от пейзажа липсва един градски квартал. Липсва и пазарът от османската епоха – сърцето на Набатие – който е бил разрушен същия ден. Вековната история е смачкана в отломки, културното наследство е превърнато в прах.
Старият пазар, или сук, е ценен за 30-годишния Хюсеин Джабер, който е част от правителствените служби за спешна помощ. Той и хората му, някои от които са доброволци, ни водят на кратко посещение там. Те карат с висока скорост – единственият начин за придвижване в Набатие.
„Родени сме и сме израснали тук“, споделя Хюсеин и с жестове показва наоколо плочи от бетон и усукан метал. Мъжът продължава:
„Тук сме още от деца. Сукът е много важен за нас. Наистина е тъжно да го видим в този вид. Той пази спомени за миналото и за красивите дни, които сме прекарали с хората от този град.“
Подобно на д-р Вазни, Хюсеин и колегите му остават с хората въпреки рисковете. По данни на ливанското правителство през изминалата година при израелски нападения в Ливан са загинали над 110 парамедици и служители на първа помощ – повечето от тях през последния месец. Според международната група за кампании „Хюман райтс уоч“ някои нападения включват „очевидни военни престъпления“.
Хюсеин загуби колега и приятел този месец при въздушен удар на 50 м от техния пункт за гражданска защита, където спят с матраци до прозорците. Загиналият Наджи Фахес е бил на 50 години и е имал две деца.
„Беше ентусиазиран и силен и обичаше да помага на другите“, разказва Хюсеин. „Въпреки че беше по-възрастен от нас, той беше този, който бързаше да ходи на мисии, да бъде с хората и да ги спасява“.
„Той умря, както и живя“, заключва мъжът.
Когато се случва въздушният удар, Наджи Фахес стоял пред гарата, готов да отиде на мисия.
Докато Хюсеин говори, ние имаме компания. Израелски дрон кръжи в небето над нас, след което се снижава и става по-силен. Настойчивото бръмчене на дрона се конкурира с гласа му.
„Чуваме го през 90% от времето“, казва той.
„Мислим, че сега е точно над нас. Най-вероятно ни наблюдава.“
Що се отнася до Хизбула, нейното присъствие в града не се забелязва.
Израелските сили за отбрана (IDF) ни казаха, че „действат единствено срещу терористичната организация Хизбула, а не срещу ливанското население“.
Израел казва, че борбата му е „срещу терористичната организация Хизбула, внедрена в цивилното население и инфраструктурата“.
Говорителят заяви, че „предприема много мерки за намаляване на щетите за цивилното население, включително предварителни предупреждения“, въпреки че не е имало предупреждение за въздушния удар, при който е ранен Мохамед, или за нападението, при което е убит кметът.
За пет часа и половина в този някога оживен град видяхме двама души на открито, пеша. И двамата побързаха да се отдалечат, без да искат да говорят. По време на посещението ни дрон излъчваше съобщения от израелската армия – нареждаше на хората да напуснат незабавно.
Смята се, че тук са останали само няколкостотин души, които не желаят или не могат да се преместят другаде. Това са предимно стари и бедни хора и те ще живеят или ще умрат заедно с града си.
А Хюсеин и екипът му ще бъдат тук, за да им се притекат на помощ. Той твърди:
„Ние сме като спасителна мрежа за хората. Ще останем и ще продължим. Ще бъдем до цивилното население. Нищо няма да ни спре.“
Има вероятност Ливан и Израел да се споразумеят за прекратяване на огъня до дни
