Във връзка с напрежението, породило се от новата „Стратегия за детето 2019-2030 г.“, реших да се запозная с нея, както и да преценя основателни ли са безпокойствата у българските граждани.
Направи ми впечатление, че това е една от многото разработки в съвременен вариант. Изпълнен с множество правописни грешки, както и модела „copy/paste” в отделни моменти. Тази Стратегия има по-скоро информационен характер, отколкото база, върху която да се гради истинското подобряване на състоянието в страната, в частност – животът и битието на децата.
В нея също така става ясно, че шамаросването на собственото ти дете може да доведе до отнемането му, както и до лишаване от свобода за посегателя, нищо, че е с възпитателна цел. Според мен точно тук трябва да се доразвие казусът. Защото има разлика от системен тормоз и малтретиране, и шамаренето при поредната пакост от страна на детето.
За сметка на това, тази Стратегия не засяга темата с циганската раждаемост между 12 и 18 годишна възраст. Напротив, тя разглежда всички семейства и деца като едно цяло, все едно няма разлика в модела на създаването и отглеждането на новородените в различните етноси с българско гражданство. В следващите редове ще ви извадя част от нещата, върху които всеки един от нас може да поразмишлява.
Целта, която си поставиха експертите и органите по закрила на детето при подготовката на новата стратегия, е създаване на визионерски документ, който да задава посоките на развитие през следващите дванадесет години, синхронизирайки поставените стратегически цели с Целите за устойчиво развитие на ООН и с принципите на Европейския стълб на социалните права, свързани с грижите и подкрепата за децата.
Стратегия за детето е рамков политически документ, който отразява цялостната визия на българската държава и на гражданското общество за развитието на следващите поколения граждани на Република България. Целта на Стратегията е: осигуряването на условия за спазване на правата, както и качеството на живот на детето. Оперативните цели са формулирани секторно, като адресират: 1. намаляване на детската бедност и създаване на условия за социално включване на децата; 2. осигуряване на равен достъп до качествена предучилищна подготовка и училищно образование на всички деца; 3. подобряване на здравето на децата; 4. насърчаване на участието на децата при формиране и изпълнение на политики, свързани с техните права и отговорности. И тук се посочват различни проблеми, без да се предлагат решения. Демографският проблем в страната не е засегнат нито за момент.
Стойността на Индекса на човешкото развитие (ИЧР) на България за 2014 г. е 0,782 , което поставя страната в групата на държавите с по-висока степен на човешко развитие и я нарежда на 59-то място измежду 188 държави и територии. (За справка, през периода 1985-1988 г., България заема 25-28 място. Иначе казано, за 30 години преход ние понижихме стандарта на живот на българите с над 30 позиции). За последните 14 години коефициентът за детската смъртност в България е спаднал почти двойно. Той остава обаче два пъти по-висок от средния в ЕС, а в някои части на страната смъртността сред децата до 1 г. е почти 2 пъти по-висока от средната за страната (6,4 на 1000 живо родени през 2017 г).
Според Стратегията „Бъдещите граждани на България ще живеят сред хора, притежаващи различна културна идентичност. Придобиването на ясни ориентири по отношение на собствената им идентичност, формирането на култура на толерантност, на разнообразна езикова компетентност, на способност за бърза адаптация ще имат все по-съществено значение за пълноценното развитие на детето в България”. Това със сигурност е трудно осъществимо на фона на промените в образователната система в страната, която меко казано са нелепи и антибългарски.
Също така е заложен един позабравен комунистически инструмент доброволчеството:
„Цялостната политика за развитие на детето трябва да включва във все по-голяма степен темата за доброволчеството и за доброволното участие. Това е дефицит, чието преодоляване има определящо значение за качеството на гражданското участие”
Тук противоречието се състои в това, дали децата да учат, че всеки труд се възнаграждава или не.
Може би най-обезпокоителното, което споменах в коментара си по-горе е:
1. Въвеждане на забрана за телесното наказание над деца и ефективна работеща система за наблюдение и изпълнение на тази забрана.
2. Въвеждане на работеща система за превенция на домашното насилие, докладване и предприемане на незабавни мерки за закрила при всички случаи на домашно насилие над деца.
3. Въвеждане на пълна и изрична забрана за телесно наказание над деца, криминализиране на домашното насилие и въвеждане на ефективна работеща система за превенция, наблюдение и изпълнение на тези забрани.
Тук си припомням разказите на Захари Стоянов, който в неговите Записки разказва по какъв начин неговият баща е контролирал възпитанието на децата си.
От ключово значение за Стратегията е да се търси мнението на децата, на семействата и на професионалистите и редовно да се събира информация за техните нагласи и очаквания. И тук не се констатират различията в семейните общности в различните етнически групи. Все едно българските семейства имат някакви сходства с тези от цигански произход. Друг е въпросът до колко адекватно е мнението на едно дете на 10-12 годишна възраст, както и последствията от действията му.
Позитивна е идеята, всички секторни и междусекторни стратегически и програмни документи, свързани с децата и с подкрепата към родителите, да бъдат представяни и обсъждани в НСЗД. Дано тези обсъждания доведат до намирането на позитивни решения по темата.
Този скучен документ олицетворява пълната творческа безпомощност на нейните автори. Ще се анализират проблеми и ще се търсят решения. Дано те не са с качеството на тази Стратегия. Надеждите ми са компетентните лица и организации да вземат мерки подходящи за нашите географски ширини, както и да бъдат съобразени не само с българското семейство и деца, а и с тези от различните етноси, които строго се различават от редовите български данъкоплатци.
