Всяка част от живота на Раджул Нур е разрушена от масивните наводнения, причинени от мусони това лято, пише „Асошиейтед прес“. Домът на семейството на 12-годишното момиче е разрушен, както и училището, което то обичаше. Приятелите, с които ходеше на училище и играеше, са разпръснати и намират убежище другаде.
„Целият ни свят е под водата и никой не ни е помогнал“, сподели тя, говорейки в палатката, където тя, нейните родители и четиримата ѝ братя и сестри сега живеят в квартал Даду в пакистанската провинция Синд.
Унищожени са почти 100% от реколтата памук и ориз в областта. Повече от половината основни и средни училища са напълно или частично повредени, издадоха местните власти. Лодки, натоварени с хора и техните вещи, кръстосват Даду, покрай сгради, все още частично потопени, седмици след спирането на дъждовете. Това ниво на щети се повтаря в малки и големи градове в Пакистан.
Разрушението засили дебата по въпроса за климатичната справедливост: дали богатите страни, чиито емисии са основният двигател на изменението на климата, дължат компенсация за щетите, които промяната нанася на бедни страни като Пакистан.
Това е идея, която развитите нации многократно са отхвърляли, но Пакистан и други развиващи се страни настояват тя да бъде сериозно обсъдена на COP27, международната климатична конференция следващия месец в Египет.
Пакистан в много отношения кристализира дебата. Учените са на мнение, че изменението на климата несъмнено е помогнало за увеличаването на мусонните дъждове това лято, които са изсипали три и половина пъти повече от нормалното количество дъжд, оставяйки една трета от страната под вода. Най-малко 1300 души бяха убити, а 33 милиона души в Пакистан са засегнати от природната стихия.
Пакистан, който допринася само с 0,8% за световните емисии, сега е изправен пред щети, оценени на повече от 30 милиарда долара, повече от 10% от БВП на страната. Държавата трябва да поправи или да построи наново 2 милиона повредени или разрушени домове, близо 24000 училища, почти 1500 здравни заведения и 13000 километра (7800 мили) пътища. Мостове, хотели, язовири и други конструкции бяха пометени. Миналия месец в кулоарите на Общото събрание на ООН пакистанският външен министър Билвал Бхуто-Зардари заяви:
„Тези 33 милиона пакистанци плащат под формата на живота и поминъка си за индустриализацията на по-големите страни.“
Министърът по изменението на климата Шери Реман отиде по-далеч, като изтъкна, че богатите нации дължат репарации на страни, засегнати от климатични бедствия.
Развитите нации отказаха всичко, което намирисва на репарации, опасявайки се, че вратата ще се отвори за масивни искове за климата срещу тях от цял свят.
Те се съгласиха да отпуснат пари, за да помогнат на по-бедните страни да намалят емисиите и да адаптират инфраструктурата си към бъдещи промени в климата, въпреки че се забавиха с предоставянето на парите. Но на COP26 в Глазгоу миналата година Съединените щати и членовете на Европейския съюз отхвърлиха исканията за фонд, който да компенсира бедните страни за „загуби и щети“ – разрушения, които вече са причинени от изменението на климата. Маргерета Веверинке-Сингх, асистент професор по международно публично право в Лайденския университет в Холандия, изрази следното мнение:
„По-големите държави са изключително загрижени за отговорността. Колко дълго могат да продължават да ритат кутията по пътя? Те може в един момент да поискат да се уредят, тъй като проблемът няма да изчезне.“
Тя е водещ съветник на малката тихоокеанска островна държава Вануату в търсенето на консултативно становище относно изменението на климата от Международния съд.
Веверинке-Сингх смята, че има основание за правни действия. Международното право гласи, че държавите имат задължение да не причиняват вреда на околната среда на други държави. Нарушенията могат да предизвикат задължение за извършване на обезщетение – или възстановяване на ситуацията до това, което е било преди, или предоставяне на компенсация.
Пакистан има две възможности, категорична е тя. Може да преследва държави чрез международен орган като Международния съд. Но този път изключва Китай и САЩ, два от най-големите източници на парникови газове в света, тъй като те не признават юрисдикцията на Международния съд. Или може да води дела срещу правителства или компании за изкопаеми горива в националните съдилища. Тя посочи успешни дела срещу тютюневи компании за вредата, причинена от тютюнопушенето. И продължи:
„Съдебните спорове за изменението на климата са в начален стадий. Тютюневите съдебни спорове са пример за съдебни спорове, които бяха тълкувани като пресилени, но наистина се развиха.“
Независимо от изявлението на Реман, министър-председателят и външният министър на Пакистан заявиха, че страната им не изисква репарации. Вместо това те твърдо заговориха за моралното задължение на богатите страни да помогнат на Пакистан като жертва на изменението на климата. Това може да отразява изчислението на Исламабад, че е по-вероятно да получи финансирането, от което се нуждае, като притисне развитите страни да дадат средства на подкрепяна от ООН донорска конференция за Пакистан, която се очаква по-късно тази година, вместо да подклажда страховете им относно репарациите, като преследва дълго време – срочно, систематично решение като фонд за загуби и щети.
Случаят за репарациите се усложнява от въпроса доколко собствената политика на Пакистан е влошила въздействието на наводнението.
Айеша Сидики, експерт по изменението на климата и бедствията, коментира, че по-голямата отговорност за унищожението е на тези, които причиняват изменението на климата, „но има отговорност“ и на Пакистан. Тя беше един от авторите на научна статия, публикувана миналия месец, която посочи уязвимостта на Пакистан, създадена от самия него.
Пакистан одобри национален план за защита от наводнения през 2017 г., но така и не го приложи. Световната банка отпусна кредитна линия от 200 милиона долара за финансиране на проекти за защита от наводнения в провинция Белуджистан, но тя беше спряна поради липсата на напредък в изпълнението на Пакистан. Проектите трябваше да бъдат завършени този месец.
Най-големите проблеми, които Сидики и други посочват, са неограниченото строителство в зони на наводнения и зависимостта на Пакистан от инженерни мегапроекти като големи язовири и дренажни системи по долината на река Инд. Тези мегапроекти само влошават разрушенията, като се опитват да задържат наводненията, когато трябва да се опитват да оставят наводненията да преминат с възможно най-малко щети, смятат те. Сидики твърди:
„Става въпрос за контролиране на реката, опитомяване на реката, а не за дребномащабни решения за управление на водата и работа с екологичната система.“
Не бяха въведени реформи след наводнението през 2010 г., което уби почти 2000 души, изтъкна Даниш Мустафа, който е съавтор на първата пакистанска стратегия за реагиране на изменението на климата и е водещ автор на стратегия на ООН за реакция на наводнения за Пакистан. Той препоръча премахване на препятствията, които блокират естествения дренаж и предотвратяване на жилищното строителство в наводнени равнини.
В Даду Нур поддържа същата рутина, както някога в нейното село Голам Наби Пир. Тя се събужда в 5 сутринта и помага на четиримата си по-малки братя и сестри да се подготвят за деня. Децата ходят на училище в близката палатка. Но вече я няма дългата разходка до училище с приятелите ѝ, няма повече игри на гоненица около къщата им, няма обилна традиционна закуска от пържени яйца и плосък хляб парата. Момичето сподели:
„Живях щастливо у дома. Липсва ми всичко в него. Това ме кара да плача.“
