Имало едно време едно сценаристче. То било много кадърно – истински ненадминат професионалист в работата си. Дълги години пишел уникални текстове и забавлявал мало и големо. Като човек го определяли като дребна, послушна душичка, нагаждаща се и изпълняваща безропотно повелите на началника си, който бил егоцентрик, но от тия най-големите и противните.
За това сценаристче се говорело рядко. Не бил под светлината на прожекторите, не бил канен да сяда на масата на големите, не бил милван по главата от папата, но бил на конци. Дръпнат конеца и сценаристчето скача, дръпнат другия конец и сценаристчето се навежда, дръпнат пак конеца и изплезвал езиче. Приличал на смеска между домашен шут и маймун африкански.
Годините се търкулвали, сценаристчето пишело и пишело, а конците продължавали да се дърпат. Случвали се някакви неща, но нищо значимо и на хоризонта не се виждало развитие за сценаристчето. То продължавало да бъде игнорирано, неглежирано и отритнато от висшата класа.
Както си минавало времето, изведнъж започвали да се случват някакви случки. Една след друга! В един момент сезоните много бързо се сменили и сценаристчето се извисило, пораснало, възмъжало. Хората започнали да го харесват. Неговият час ударил и той бил готов на решителни действия, когато му дръпнат кончето!
От невзрачно сценаристче се превърнал в уважаван г-н Сценарист. Хората се вслушвали в него, почитали го, тайно искали да приличат на него. Славата го замаяла и показал колко струва – блестящ в работата си и удобно наведен извън нея. Въпреки че бил на гребена на вълната и разполагал с власт, конците продължавали да се дърпат и г-н Сценариста танцувал раболепно по същия стар и изкусен начин.
Разбрало се, че реално конците не ги дърпа някакъв плешив грозник, а агарянин, който бил известен с това, че е класически измекяр. Този агарянин как хубаво дърпал конците и на г-н Сценариста, и на шефа му, и на още много твари. Разбира се, най-голямата и корумпирана твар била агарянина. Тази антибългарска твар била известна на няколко континента и г-н Сценариста се радвал, че такава личност му дърпа конците. Не му пречело да бъде под сянката на сокола, както някои казват, защото получавал облаги, а и езикът му нямало да се изтърка.
Интересен бил и отговорът на сценаристчето, опс, извинявам се и се поправям: г-н Сценариста. Когато го запитвали защо така прави, защо се продава и унижава, защо действията му са против България, той отговарял:
„Мога още!“
Но сезоните отново се сменили /къде очаквано, къде не/ и хората също си сменили предпочитанията: от това да харесват африкански маймун, започнали да харесват дървото клен. И така г-н Сценариста пак станал сценаристчето. Хората вече го харесвали близо три пъти по-малко, защото им светнало каква твар е, но той имал опит и продължил да се пъчи, като мнозина очаквали с нетърпение момента, в който ще бъде прегазен от белия валяк или от друга машина.
Въпреки честата смяна на сезоните, сценаристчето се докопало повторно до властта. Той бил значим колкото песъчинка в пясъчен часовник, но му дръпнали конеца и сега можел да разпределя порции, да издава заповеди, трябвало да се съобразяват с него, когато не станело на неговото се цупил и заплашвал, че сезонът пак ще се смени. Не му пукало от нищо, защото соколовата сянка била все още дебела и го пазела като новородено. Агарянинът добре го управлявал и всички знаели, но все още не можели да се докопат до тях, за да им сложат стрихнин в супата. Все още!
