Широкоразпространените схващания определят демокрацията като власт на народа. Демокрацията освен власт на народа може да бъде и власт над народа, защото много често народът преди да поиска нещо бива призван да го направи.
Според Джовани Сартори „властта над народа е един елиптичен израз. Фразата описва един процес, но след това го оставя да виси във въздуха, защото властта се упражнява над някого, а управлението предполага наличието на управлявани. Власт на народа над кого? Кои са адресатите, обектите спрямо които се упражнява народният суверенитет? Когато формулата се допълни, тя звучи така – Демокрацията е власт над народа над народа“. (Из „Теория на Демокрацията” – Джовани Сартори, стр. 53)
Телекрацията в вид режим, който спомага да си обясним, защо за демокрацията не може да се мисли само в широкоразпространените разбирания на народовластието – народът е в повече повлияят отколкото да оказва влияние. Фразата „власт над народа“, а не „власт на народа“ обяснява този процес. А терминът „телекрация“ е въведен от италианския философ Умберто Еко – централно място в телекрация заема политическият образ, който се презентира през различни роли пред аудиторията, които заменят смисления спор.
В телекрацията се управлява през представата за публичния образ, която заменя институционалния диалог. Телекратичната „демокрация“ се управлява през мониторите на телевизора и компютъра, а институционалната сцена е вторичен терен за реализирането на публичните политики. В телекратичните режими политическият избор е аналогичен на избора ни като консуматори на пазара, все едно избираме между сходни продукти от няколко различни реклами.
Политическият „пазар“ ни предлага да направим същото упражнение – да консумираме един или друг публичен образ, без да е наличен критичен и смислен дебат на ниво общност. И когато на избирателя му писне от определен политически образ/реклама има възможността да избере друг, също както сменя праха си пране понеже му е писнало от него, а на екрана се е появил нов продукт, който заслужава да получи своя шанс, така даваме шанс и на новите публични образи от политическата сцена.
Телекратичните режими, в които политиката се случва предимно във Facebook и в телевизора, се нуждаят от време на време от протестни активности, за да се смени един политически образ с друг – на потребителите им писва да гледат еднообразни реклами на едни и същи „продукти“. Изборите и протестите в телекрацията реализират промяна, която не променя нищо – такива бяха нашите скорошни протести и няколкото по ред предсрочни парламентарни избори. Промяната се изразява само с това, че на екрана освен джипката на Бойко Борисов, е и диванът на Слави Трифонов.
Протестните действия и изборите в телекрацията реализират разбирането за демокрация на Уотър Липман, в която на обществото се предоставя информация, която да предизвиква чувства, които да могат да бъдат управлявани и съответно насочвани в определена посока. Това поставя обществото в ролята на обърканото стадо, а специалната класа (хората които се занимават с управлението на обществените дела) се справя със задачата да насочи обществените настроение, в посоката, в която желае бизнесът. (Липман разделя обществото на три части – обърканото стадо, бизнесът и специалната класа).
Функцията на политическото неподчинение в телекрация е да вдигнат капака, за да излезе парата, т.е. разтоварват обществото от възникналите социално напрежение, а целта е отново нищо да не се промени. Такава беше акцията на Христо Иванов в Росенец срещу ДПС, а протестите резултат от нея дадоха възможност за „изпускане на натрупаната пара”. Акцията в Росенец стимулира ирационалните чувства в избирателя, карайки го силно да мрази образа на врага в политиката, но нямаше отговор на въпроса:
„Какво произвежда политическата омраза, освен враг?“
Телекрацията ограничава властта на народа, защото в нея политическият избор е плод на моментните чувства, които са произведени от малкия екран и които удовлетворят моментните желания на избирателите – нещо като импулсивните стоки на касата на хранителен магазин, вземаме веднага преди да излезе сметка, защото в този момент ни се консумира точно този продукт. В политиката ситуацията е подобна, подобно е и това, че и след като сме направили избора излиза сметката. Затова и за телекрацията по-скоро трябва да мисли като за режим, в който се упражнява власт над народа. Режим, в който народът е превърнат от консуматор на продукти от пазара в безопасен консуматор на политически образи.
И накрая нека преди да се появи някой нов политически образ, който да обещае драстична промяна или да предизвика протестни действия, да обърнем за миг внимание на думите на Максимилиан дьо Робеспиер:
„Във време на революции никога не се издигат така високо, както тогава, когато не знаят накъде вървят.“
Източник: Станислав Тодоров
