Свит в скута на баща си, притиснат до гърдите му, Хюсеин Микдад плаче със сърцето си в Ливан, пише „Асошиейтед прес“. Четиригодишното дете ритна лекаря си с непокътнатия си крак и го отблъсна с ръката, която не беше в гипс. „Татко ми! Моят татко!“, извиква Хюсеин. „Накарайте го да ме остави на мира!“
С очи, насълзени от облекчение и болка, бащата успокоил сина си и го придърпал по-близо.
Хюсеин и баща му, Хасан, са единствените оцелели от семейството си след израелския въздушен удар миналия месец по техния квартал в Бейрут. При удара загиват 18 души, включително майка му, тримата му братя и сестри и шестима роднини.
„Може ли сега да си вземе душ?“, пита бащата лекаря.
Десет дни след операцията лекарите, които преглеждат раните на Хюсеин, казват, че травмите на момчето зарастват правилно. Той има подпори в счупеното си дясно бедро и шевове, които сглобяват разкъсаните сухожилия на дясната му ръка на мястото им. Болката е отшумяла и Хюсеин би трябвало да може да ходи отново след два месеца – макар и с продължително куцане.
Много по-трудно е да се даде прогноза за невидимите рани на Хюсеин. Той отново е с памперси и е започнал да подмокря леглото си. Почти не говори и не е казал и дума за майка си, двете си сестри и брат си. Имад Нахле, един от хирурзите ортопеди на Хюсеин, споделя:
„Травмата не е само в мускулно-скелетната област. Момчето е наранено и психически.“
Израел заяви, без да уточнява, че ударът по квартал Микдад, е нанесен по цел на Хизбула. По време на войната, която ескалира от септември насам, израелските въздушни удари все по-често поразяват жилищни райони в Ливан. Израел обвинява ливанската бойна групировка, че крие своите способности и бойци сред цивилното население. Той се заклева да осакати Хизбула, която започна да обстрелва Северен Израел, след като атаката на Хамас на 7 октомври предизвика войната в Газа.
Децата обаче са попаднали в центъра на събитията. При все повече удари по домове и в жилищни райони лекарите виждат все повече деца, засегнати от насилието. През последните шест седмици в Ливан са убити над 100 деца, а стотици са ранени. А от 14 000 ранени от миналата година насам около 10 % са деца. Много от тях са с отрязани крайници, обгорени тела и разбити семейства – белези, които могат да останат за цял живот.
Гасан Абу Ситах, известен британско-палестински хирург, който също лекува Хюсеин, вижда този дълъг път пред себе си. Той се тревожи и изтъква:
„Това ни оставя с поколение от физически ранени деца, деца, които са психологически и емоционално наранени.“
„Какво искат от нас?“
В Медицинския център на Американския университет в Бейрут, който приема ограничени случаи на пострадали от войната, Нале заяви, че е оперирал пет деца през последните пет седмици – в сравнение с нито един случай преди това. Повечето от тях са били насочени от Южен и Източен Ливан.
На няколко километра оттук, в ливанската болница „Гейтауи“, един от най-големите центрове за изгаряния в страната е увеличил капацитета си с близо 180% от септември насам, за да може да приема повече ранени от войната, изтъкна медицинският директор Наджи Абирахед. Около една пета от новоприетите пациенти са деца.
В едно от отделенията за интензивно лечение на центъра за изгаряния лежи Ивана Скаки. Миналата седмица тя навърши 2 години в болничното отделение. Ивана се лекува от изгарянията, които е получила след израелски въздушен удар пред дома им в Южен Ливан на 23 септември. На този ден Израел нанася стотици въздушни удари в различни части на Ливан, което го прави най-смъртоносния ден от войната досега. Убити са повече от 500 души.
Шест седмици по-късно малката Ивана остава увита в бяла марля от главата до петите, с изключение на торса си. Получила е изгаряния трета степен върху 40 процента от тялото си. Изгорели са косата и главата ѝ, лявата ѝ страна чак до краката, двете ѝ ръце и гърдите ѝ. Семейната ѝ къща била повредена, таванът – бил подпален. Ценностите на семейството, събрани в колата им, когато се готвели да заминат, също били подпалени. По-голямата сестра на Ивана, 7-годишната Рахаф, се е възстановила по-бързо от изгарянията по лицето и ръцете си. Фатима Заюн, тяхната майка, е била в кухнята, когато е станала експлозията. Заюн скочила, за да хване момичетата, които си играели на терасата.
Ето какво си спомня Заюн:
„Сякаш нещо ме повдигна, за да мога да хвана децата си. Нямам представа как успях да ги издърпам и да ги хвърля през прозореца.“
Тя говореше от отделението за изгаряния в интензивното отделение.
„Те не горяха, но бяха обгорени. Покриваше ги черна пепел. … (Ивана) беше без никаква коса. Казах си: „Това не е тя“.
Сега превръзките на раната на Ивана се сменят на всеки два дни. Лекарят ѝ Зиад Слейман казва, че тя може да бъде изписана след няколко дни. Момиченцето отново казва „Мамо“ и „Сбогом“ – съкращение на желанието ѝ да излезе навън.
Подобно на Хюсеин обаче, Ивана няма дом, в който да се върне. Родителите ѝ се опасяват, че колективните приюти могат да доведат до завръщане на инфекцията.
След като вижда как децата ѝ „засипват пода“, 35-годишната Заюн казва, че дори домът им да бъде ремонтиран, тя не би искала да се върне. Жената споделя:
„Видях смъртта със собствените си очи.“
Заюн е на 17 години, когато Израел и Хизбула воюват за последен път през 2006 г. Тогава, когато е преместена заедно със семейството си, тя казва, че почти се е наслаждавала на това преживяване – да напуснат селото си с камион, пълен с вещи, да се смесят с нови хора и да научат нови неща. Връщат се у дома, когато войната свършва.
„Но тази война е тежка. Те удрят навсякъде“, споделя тя.
„Какво искат от нас? Искат ли да наранят децата ни? Ние не сме това, което те търсят.“
Нападенията у дома могат да бъдат трудни за децата
Абу Ситах, хирургът по реконструктивна хирургия, каза, че повечето от нараняванията на децата са от взривове или срутващи се отломки. Нападението срещу място, което те очакват да бъде неприкосновено, може да има дълготрайни последици.
„Децата се чувстват в безопасност у дома“, твърди той и добавя:
„Нараняването ги кара за първи път да загубят това чувство за сигурност – че родителите им ги пазят, че домовете им са непоклатими, и изведнъж домовете им не стават такива.“
Една неотдавнашна сутрин децата си играеха в двора на професионалното училище, превърнато в приют, в Декванех, северно от Бейрут, където в момента живеят близо 3000 души, разселени от юга. Родителите бяха заети с препълнената баня, която обслужва един етаж в сградата, в която живеят близо 700 души.
Само времето за игра събира децата от различни села в южната част на страната. Те са разделени на два отбора на възраст между 6 и 12 години и се състезават кой пръв ще вземе кърпата. Едно малко момиченце се прегръща и държи за ръка с непознати, които посещават приюта.
„Аз съм от Ливан. Не казвайте на никого“, прошепна тя в ушите им.
Играта се превърна в шумна, когато две момичета в ранна тийнейджърска възраст влязоха в юмручен бой. Започнаха бутане и блъскане. Последваха сълзи и изблици на гняв. Дребното момиче си тръгна замаяно.
Мария Елизабет Хадад, ръководител на програмите за психосоциална подкрепа в Бейрут и съседните райони на базирания в САЩ Международен медицински корпус, заяви, че родителите в приютите съобщават за признаци на повишена тревожност, враждебност и агресия сред децата. Те отвръщат на родителите си и пренебрегват правилата. Някои от тях са развили говорни смущения и прилепчивост. Едно от тях показва ранни признаци на психоза.
„Когато пораснат, ще има остатъчни симптоми, особено свързани с връзките на привързаност, с чувството за сигурност“, категорична е Хадад. Тя уточнява:
„Това е травма, свързана с поколенията. Преживявали сме я и преди с нашите родители. … Те нямат стабилност или търсят (допълнителна) стабилност. Това няма да е лесно да се преодолее.“
Започват нови етапи от живота
Според оценките на ООН и правителството децата представляват повече от една трета от над 1 милион души, разселени от войната в Ливан и след израелските уведомления за евакуация (повече от 60 000 души са разселени от Северен Израел). Това оставя стотици хиляди хора в Ливан без училище, защото училищата им са били недостъпни или са били превърнати в убежища.
Бащата на Хюсеин казва, че той и синът му трябва да започнат заедно от нулата. С помощта на роднини двамата са намерили временен подслон в един дом – и за бащата – краткотрайно чувство на облекчение. 40-годишният баща Хасан Микдад е на мнение:
„Благодаря на Бога, че той не пита за или за майка си и братята и сестрите си.“
Той няма обяснение за сина си, който е гледал как семейството им умира в дома им. Двете му сестри – Селин, на 10 г., и Сила, на 14 г. – са извадени от развалините на следващия ден. Майка му, Мона, е извадена три дни по-късно. Тя беше заключена в прегръдка с 6-годишния си син Али.
Ударът на 21 октомври нанесе щети и на една от основните държавни болници в Бейрут, като счупи слънчеви панели и прозорци на аптеката и отделението по диализа. Бащата е оцелял, защото е излязъл да пие кафе. Той е видял как сградата му се е срутила при въздушния удар късно през нощта. Загубил е и магазина си, мотоциклетите и колата си – всички доказателства за 16-годишния му семеен живот.
Неговият приятел Хюсеин Хамудех пристига на мястото на инцидента, за да помогне да се пресекат отломките. Хамудех забелязва пръстите на младия Хюсеин Микдад в тъмнината на алеята зад дома им. Първоначално помислил, че това са отрязани крайници – докато не чул писъците на момчето. Той изкопал Хюсеин със забито в крака му стъкло и метален прът в рамото. Хамудех казва, че не е разпознал момчето. Той държал почти отрязаната китка на детето на място.
Сега в болницата Хюсеин Микдад отпиваше сок, докато слушаше баща си и приятеля си. Баща му се обърна към него и го попита дали иска играчка на Човека-паяк – опит да предотврати нов изблик на сълзи. Той каза, че всеки ден купува на Хюсеин по една играчка. Той сподели:
„Това, което преживявам, изглежда като една голяма лъжа. … Умът не може да го проумее. Благодаря на Бога за благословията, която е Хюсеин.“
Победата на Доналд Тръмп предизвиква тревога сред мигрантите в чужбина
