„Когато става въпрос за танци, мъжът води, а жената следва. Когато става въпрос за фотография, сърцето води, а тялото следва.“
Днешният ни гост живее в тази философия. И не мога да се направя, че се запознаваме тепърва. Нито, че по време на интервюто сме си говорили на Вие. Той е Илиан Божанов и с неговата прекрасна партньорка Надежда ме научиха да танцувам салса. В тяхната зала и по партита сме се смели със сълзи и сме танцували до зори.
Поводът на срещата ни този път обаче е другата му страст – фотографията, където разделението по полове отпада и всеки следва усещанията, погледа и сърцето си. И уж за фотография си говорихме, но и за живота, за баланса, за способността да живееш извън рамките и да следваш сърцето си. Защото Илиан живее точно по този начин – с изключени мисли и включени усещания. И има много какво да ни каже…
Имал е големи мечти и ги е сбъднал. Има и нови, които звучат по-скоро като проекти, които си чакат момента. Любовта към изкуството обаче се преплита във всяка крачка и мисъл.
Преди години Илиан започнал да снима „за спомен“. Получавал комплименти за снимките си, но и до днес не знае какво са видели хората в тях. Не предполагал, че фотографията ще стане част от пътя му.
След поредното: „Имаш око, защо не почнеш професионално да снимаш?“ си дал сметка, че може би наистина това е неговото нещо. Запалил се. Първоначално фотосите нямали общо с живия момент и това го дразнело. И така стигнал до купуването на първия си хубав фотоапарат. И първите курсове. И едни четири – пет години, в които не излизал от дома си без своята „трета ръка“ – подготвен да улавя моменти.
Пейзажната фотография сбъднала друга негова мечта – да познава България. Пътува много, спи къде ли не и всяко следващо място е: „Най-невероятното място на света!“ Към момента погледа му е насочен към Родопите и сгушените махалички, историите, животните и хората.
Питам го дали не го е страх – сам в дивата природа, без хора около себе си в един приказен, но може би малко мистичен свят. И разбира се, ако видя пилот, то задължително го питам дали е виждал извънземни, а разговарям ли с пейзажен фотограф – дали е виждал самодива:
„Не съм виждал самодива и не знам дали искам да видя. Съобразявам се с природата и се движа с повишено внимание – с почит към планината и дивите животни. Във високата планина няма толкова какво да се случи, но в Родопите все още има места, на които не съм оставал да спя. Натъквал съм се на стадо диви прасета, но не съм виждал мечка“
Границата между безотговорността и авантюризма може би е тънка, може би е индивидуална, но съществува и всеки трябва сам да я усети за себе си и своите възможности:
„Има значение колко са големи твоите страхове. Аз страх от планината нямам. Един или два пъти съм изпадал в ситуации, в които съм се виждал пътник. Това беше в началото. Сега знам, че най-важното нещо е да си премериш и предвидиш всяка крачка. Мечката може да те подмине, но с гръмотевиците е сложно на човек да му се размине.“
Преди основната му цел била снимането и се разочаровал, ако условията не били подходящи. Сега обаче се наслаждава на целия процес по пътуването. А то винаги е непринудено, пълно със спонтанност и волана на автомобила му следва сърцето му:
„Всичко е приключенско. Хем знам къде отивам, хем не знам. Обаче сърцето винаги ме води на места, които ме удивляват. И тежките преходи и усилията са големи, но природата винаги ме възнаграждава с удивителни гледки, които се разкриват пред мен.“
„Знаеш ли, че и един човек да има в планината се усеща. Усеща се и когато няма нито един – сякаш земята си почива…“
Започнал си с курсове? Какво ти дадоха те?
Курсовете ти дават познанства. Дават ти и смляна информация и една рамка, която събира всичко в едно. От тази гледна точка са полезни за всеки, който стартира своето учене. Основното обаче е практика, практика, практика.
Кои са основните моменти във фотографията?
„Има различни процеси, но ще отделя няколко основни: да избереш и стигнеш до мястото, на което ще снимаш. Да избереш ъгъл, когато вече си там, за да пресъздадеш красотата. После идва и обработката.“
Обработката на снимки не е ли скучна и не изкривява ли прекалено много действителността?
„Обработката е творчески процес. Ти ставаш като художник. Но не трябва да се прекалява според мен, а да гониш естественото. Чрез своите умения можеш да вдъхнеш живот на един кадър, дори такъв първоначално да липсва.“
Можем ли да включим публикуването като следваща стъпка от процеса на снимането?
„Може би да. Когато едно място, една снимка те е вдъхновила, искаш да я покажеш, да споделиш емоцията. Интересното е, че вече нямам очаквания от реакции. Надявам се обаче, че не правим лоша услуга на природата комерсиализирайки местата и изчерпвайки ги.“
Не участваш в конкурси към момента. Защо?
„Участвал съм. За момента обаче имам нужда да усещам собственото си удовлетворение от възможността да запаметя един момент. Сега имам интерес да видя новите техники, нови идеи, но дори да вдигна нивото, е свързано с възможността ми да предизвикам себе си. За по-нататък ще видим.“
Изгреви или залези?
„Изгревите и залезите са еднакво красиви. Изгревите дават усещане за събуждане, а залезите успокояват.“
Да снимаш – сам или с компания?
„Ако целта ми е наистина да снимам, предпочитам да съм сам в тези моменти. Когато съм с други хора по-трудно слушам вътрешния си глас, най-често заедно с тях следваме начертан път. Когато съм сам по-лесно мога да експериментирам, да сменям маршрути, да оставам или тръгвам по-рано от предвиденото.“
Ако не се занимаваше с танци и фотография, с какво щеше да се занимаваш?
„Винаги съм знаел, че не искам да работя „нормална работа“. Вижда ми се съвсем нормално да правя това, което аз искам да правя, а не това, което другите искат от мен. Разбира се има моменти, в които се чудя дали съм направил правилните избори. Винаги обаче едно е за сметка на друго. Не всичко е перфектно, но знам, че живея както съм пожелал да живея. На мен ми е непонятно да робувам на работа и къща.“
Изкушаваш ли се да заживееш изцяло в планината – сред снимки и природа?
„Да, все по-често се замислям, но засега няма да се случи. Има моменти, в които дори здравословно не съм се чувствал добре в града, но напук на това съм тръгвал към природата и по някакъв странен начин, когато стигна, всичко в мен си идва на мястото.“
Илиан е всестранно талантлива личност. Запали ли се по нещо – нощта става ден, а денят става нощ. Неговият живот е онзи живот, който е пожелал за себе си. Снимките му са феерия от цветове, усещания и свобода. И вибрират на честотите на сърцето му.
И знаете ли? – да следваш мъжете в танците и сърцето в мечтите си е усещане за свобода. Приятно е. В началото не е лесно. Но си заслужава.
Ако пък искате още красиви снимки, то можете да си припомните разказите и фотосите на Руслан Асанов и усещането между звука на тишината и величието на експлозията и Димо Христев, за когото природата се преоблича в най-красивите си премени.
[…] […]