Творците: Руслан Асанов в живот на фокус

Той е интересен, интелигентен, вдъхновяващ. Може да си играе с времето и да те накара да загубиш представа за него. Знае как да уловя моменти. И е наясно как се създава вечност. 

Киргизстан, Казахстан, Великобритания и други далечни земи са негов дом, пътешествие и обич. Но днес животът на този човек на света е изграден в България, където знае, че изразът „чакай малко сега“ си играе с неопределеността на дните, а айлякът превръща живота в изкуство. 

Той познава кътчетата в родината ни по-добре от редица българи. С негова помощ много чужденци са вървели по пътеките на древната ни и кръстопътна земя и са разглеждали планинските изгреви, носещи любимия аромат на билки и мокра трева, както и морски огнени залези.

Не знам кой кого обича повече. Той природата или тя него. Любов е! – която взаимно превръщат в изкуство. 

Той е Руслан Асанов – фотограф, който е специализиран в пейзажната и астрофотографията. Създател на фототурове и подкасти посветени на това изкуство. Снимките му са обиколили различни кътчета на земята и са заели своето място в значими изложби, издания, конкурси. 

„Започнах да снимам може би 90-те години. Бях на един детски лагер на планина в Киргизстан, страната в която съм роден. Носих апарата на майка ми – изцяло механичен. Нищо не разбираш какво снимаш – на усет и око. Беше много интересно, а когато се появиха първите кодак апарати и цветните филми, вече започнах да снимам по-интензивно.“

„От Киргизстан се преместих във Великобритания, за да работя, спечелих някакви пари и си взех първия дигитален апарат – нещо невероятно за времето си. Ама тези снимки трябваше и да ги обработвам и хоп – купих си първия ноутбук, първите карти памет. Работих, за да си купувам техника, но вече снимах много и беше нещо невероятно. Можеше да снимаш видео, да пращаш на приятелите си по ICQ, за времето си това беше невиждано.“

„На 16 години вече завърших училище и със семейството ми се преместихме в Казахстан, където бях студент. Там вече хората ме гледаха странно – бях навсякъде с фотоапарата си. И ето продължих да снимам…“

Пренасяме се в България, а аз любопитствам как днес стоим на една маса, какво го е довело и какво го държи тук. Краткият отговор е приятел, възможности, любопитство. А по-късно тук се раждат и дъщерите му. 

„Беше интересно време, имаше форум, започваш да общуваш с други снимащи хора, да получаваш обратна връзка от тях за работата си, да търсиш информация. Тогава нямаше конкурси, по-късно излязоха и в началото участвах, но после спрях – моята награда е удовлетворението.“

Тук вижда как времето е разтегливо понятие. Скоростта е равна на спокойствие. Всичко върви лежерно, а изразът „чакай малко“ в началото го побърквал, но вече го разбира и се смее: 

„Какво значеше да чакам малко?! Аз чаках много. Това значеше да чакам наистина дълго… Вече го разбирам, но все има моменти, когато човек трябва да побърза. Но философията на това умение е наистина забележителна.“

„Тук в България има всичко, каквото можем да искаме – климат, природни ресурси. Животът не е толкова труден, колкото в много други държави. Тук наистина има възможности и се усеща точно този айляк, който е непонятен за хората от много други територии.“

Любовта към изкуството на фотографията го прави и създател на фототурове, които организира със своя приятел и колега – Краси Матаров. Двамата ни водят да опознаваме света. И водят света да опознае България. Да притихне. И да запечата магията на стъпките по лилави поля и усещането да държиш в ръцете си лавандула…

„Когато си навлязъл в идеята не е сложно да организираш фототурове, но има много нюанси, които трябва да се вземат предвид. Първо трябва да се намери място, което да бъде интересно и за теб, и за хората. Да се предвиди дали времето е подходящо за хубави снимки. Това изисква основната подготовка. Едни хора идват да се учат, други идват за почивка, обменяне на идеи с хора, с които имат общи интереси. Важното е всеки да намери това, за което е дошъл.“

Имам и гости фотографи от цял свят, които са идвали на фототурове в България, защото са видели снимки на страната. Харесва им тук. 

Рускоговорящите са щастливци, защото с друг негов приятел от Русия правят подкаст за фотография и вече две години канят гости, говорят си за идеи, философия и страстта си. 

Руслан не помни себе си преди фотографията, затова не знае на какво го е научила, но един от основните му принципи гласи: 

„Трябва да правиш това, което обичаш! Да го изследваш, да търсиш това, което не е правено и да създадеш нещо свое. В този смисъл фотографията е и експеримент. Пет души снимаме едно и също и твоята снимка говори за теб и твоята гледна точка. Фотографията разказва за човека.“ 

Питах го кое му е по-интересно – да бъде учител или ученик, а той каза, че обича да учи, защото му е важно да открива и преоткрива света, но и подчерта, че човек докато преподава отново е в ролята на учащ:

„Фотографията ти дава възможност да виждаш света около себе си, себе си и околните по нов начин. Но тя не е началото и края на всичко, независимо какво правиш, какви идеи имаш, най важното е да запазиш човечността.“

„Фотографията е начин да дадеш на другите, за да получиш и ти. Колкото даваш, толкова и получаваш за себе си. Това е важно. Пътуванията са важни. Ти познаваш себе си какъвто си и по начина, по който общуваш с другите хора.“

„И да знаеш, че свободата е най-висша ценност и свършва там, където започва да пречи на другите.“

Всичко, което Руслан прави в някакви периоди на живота си, е негова страст. Няма мечти, защото има цели:

„Аз не мечтая, това е скучно. Аз имам планове, цели и ако наистина искам нещо много силно го слагам в списъка с тикчетата и после отмятам. Иначе всеки ден правя това, което искам. Не знам дали ще има утре. Всичко, което имам аз, ти, хората, това е настоящето.“

Първият ми въпрос към него бе: „Кой си ти?“. Задавам го за първи път, защото ясно осъзнавам, че ние сме всичко онова, което можем и не можем да бъдем. Което сме и не сме. И дори след десет минути ще сме обновени с нови мисли, преживявания и цели. Но някак си исках да обобщя образа на този човек, който на първо място е човек, а после прави всичко останало – и изкуство, и бизнес, сякаш с лекота носеща се от вълшебство. 

Той обаче няма нужда от рамки, чупи ги заедно с границите като вехти огради и живее този живот по начина, по който иска и сам го разбира: 

„Някои казват, че има добри и лоши хора, обаче ние сме съвкупност от много различни фактори. На руски се казва, че има една лъжица катран, която слагаш в един варел с мед. И целия варел става негоден. Има и друга идея, която много припозмавам за своя – че хората сме устроени така, че имаме много бурканчета с мед и ако сложиш лъжица катран само в едното, другите остават чисти. Човек може да е негоден в едно нещо и много добър в друго.“

„Кой съм аз зависи само от едно – за кое бурканче ме питаш…“

Снимките му са език, който разказва за човека в света и светът, който се побира в човека. Усещане между звука на тишината и величието на експлозията. Път между студа и топлината. Мигът, в който се пораждат въпросите, които са по-важни от отговорите… И онова единствено наше сега, в което се побира нашето всичко. 

И ако моите думи не са достатъчни, то съм сигурна в едно. Ако Валери Петров го познаваше, щеше да каже, че за хора като него е написал думите: 

„Те не идат от космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук.

И виж, ето ги, литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от вида на хвърчащите хора…“

При реална опасност: Ще получите ли съобщение от BG-Alert?