Месеци, след като руските сили окупираха района на Херсон в Източна Украйна миналата година, те започват да посещават дома на украинка и руския ѝ съпруг, предава „Асошиейтед прес“. Разбили хладилника им и поискали да им вземат колата. Един ден те хващат съпругата и нейната дъщеря тийнейджърка, слагат им калъфки за възглавници и ги отвеждат.
Жената била затворена дни наред, краката ѝ били бити с чук. Мъжете я обвиняват, че е разкрила местоположението на руски войници. Те я подлагат на електрически удари и я блъскат по краката с токовете на военните си ботуши, докато 2 от пръстите ѝ не се счупят. Тя чува писъци наблизо и се плаши, че идват от дъщеря ѝ.
Неведнъж, с торба на главата и вързани ръце, в главата ѝ е било насочвано оръжие. Щяла да напипа дулото в слепоочието си и един мъж започва да брои: „Едно. Две. Два и половина.“
След това се чул изстрел в пода. Спомняйки си за мъченията, продължили 5 дни, преброени от слънчевата светлина от малък прозорец в стаята, жената споделя:
„Въпреки това, което се случваше, в този момент ми се струваше, че ще бъде по-добре. Единственото нещо, което ме крепеше, беше съзнанието, че детето ми е някъде наоколо.“
Руските служители в крайна сметка освобождават жената и дъщеря ѝ и тя се прибира вкъщи. Взема дълъг душ и опакова чантата си, след което двете бягат от окупираната зона – първо в окупирания от Русия Крим, след това в континентална Русия, където преминават по суша в Латвия и накрая в Полша.
Тялото на жената все още е в синини и тя едва може да ходи тогава. Но през декември във Варшава тя се събира със сина си. И тя и дъщеря ѝ се присъединяват към бежанците, които напуснаха домовете си, след като Русия започна пълномащабното си нахлуване в Украйна.
Измина почти година от инвазията на 24 февруари 2022 г., която накара милиони да избягат през границата на Украйна в съседните Полша, Словакия, Унгария, Молдова и Румъния. Тълпи от ужасени, изтощени хора се качиха на влакове и чакаха с дни на граничните пунктове.
В цяла Европа са регистрирани около 8 милиона бежанци, според оценки на ООН, базирани на данни от националните правителства, и близо 5 милиона от тях са подали молба за временна закрила. Експертите казват, че тези числа са променливи – някои хора кандидатстват в повече от една страна – но са съгласни, че това е най-голямото движение на бежанци в Европа след Втората световна война. За разлика от бежанците от последните конфликти в Близкия изток и Африка, украинците до голяма степен бяха посрещнати с изблик на съчувствие и помощ.
Въпреки че украинските бежанци намериха безопасност, те не намериха мир. Те имат травма и страдат от загуба – изтръгнати от живота си, разделени от роднини, страх за близките си, заседнали в окупирани от Русия райони или воюващи на фронтовата линия. Децата са отделени от бащи, баби и дядовци, домашни любимци. Други нямат семейства или домове, в които да се върнат.
Жената от Херсон говори с „Асошиейтед прес“ този месец във варшавски център за консултации, спонсориран от УНИЦЕФ. Тя настоя за анонимност, тъй като се страхува за безопасността на съпруга си и други роднини в окупираните от Русия райони. Тя не обича да говори за себе си. Но тя има цел: Светът да види какво правят руските войски.
„Дори сега се страхувам“, признава тя, като избърса очите си с ноктите си в пастелен цвят и започна да играе върху салфетка. „Разбираш ли?“
Тя е сред бежанците, търсещи лечение на травма, най-често от украински психолози, които самите са избягали от дома си и се борят със собствената си мъка и загуба. Нито една агенция няма окончателни данни за бежанците, които се лекуват, но експертите казват, че психологическият ефект от конфликта е огромен, като нивата на тревожност и депресия рязко нарастват.
Във варшавския център психолози описват лечение на плачещи деца, тийнейджъри, отделени от всичко, което познават, майки, които несъзнателно пренасят травма върху децата си. Един пациент, момче от Мариупол, е използван като жив щит. Косата му вече е започнала да побелява. Домът на съветника, който го лекува, е разрушен от руска бомба.
Психичното здраве на бежанците е приоритет за големи и малки хуманитарни организации, дори когато работят за задоволяване на нуждите от жилище, работа и образование. Анастасия Гудкова, украинка, която предоставя психологическа подкрепа на бежанци в приемен център на Норвежкия съвет за бежанците във Варшава, изтъква, че най-травматизираните хора, които среща, идват от Мариупол, Херсон и други окупирани територии. Тези, които бягат от бомбардировките в Киев, Харков и Запорожие, също пристигат ужасени. Но има болка за тези дори от относително по-безопасни райони в Западна Украйна, подчерта тя и уточни:
„Всички украинци, независимо от тяхното местоположение, са подложени на силен стрес.“
Според Агенцията на ООН за бежанците 90% от украинците, потърсили убежище в чужбина, са жени, деца и възрастни хора.
Психолозите виждат как жените се борят да направят смело лице пред децата си, опитвайки се да оцелеят в страни, където често не говорят езика. Много жени с висше образование са започнали да почистват домовете на други хора или да работят в кухните на ресторантите. Най-щастливите успяват да продължат да вършат старата си работа от изгнание или започват да си представят нов живот.
Миналия януари Анастасия Ласна планира да отвори своя собствена пекарна в Николаев, след като постига успех в предоставянето на други фирми на своите веган храни и здравословни десерти. Днес тя управлява бутка за храна на Центъра на еврейската общност в Краков, който е помогнал на около 200 000 украински бежанци, и се интегрира в нарастващата еврейска общност в южния полски град. Тя има израелско гражданство, но не иска да живее в друга земя, белязана от конфликти. Присъединена сега в Краков от съпруга си и 6-годишната си дъщеря, тя не може да си представи да се върне в бившия си дом, който е освободен от руска окупация, но все още е изправен пред атаки. Жената сподели:
„Там няма бъдеще.“
Много бежанци обаче все още мечтаят да се върнат у дома. Тяхната вяра, че Украйна в крайна сметка ще надделее, им помага да се справят.
Миналия 23 февруари Марина Пташник беше в Карпатите, за да отпразнува своя 31-ви рожден ден със съпруга и дъщеря си. Месеци наред руските сили бяха обградили нейната страна; вълни от безпокойство нахлуха, докато тя размишляваше дали ще има „голяма война“. Затова тя изключва телефона си за своя специален ден. Това беше последната нощ на мир за Украйна, последната нощ на нормалност за Пташник. На следващата сутрин съпругът ѝ Евгений я събужда и ѝ казва, че Киев е бомбардиран.
Сега Евгений е в украинската армия, служи в артилерийска част близо до Соледар в Източна Украйна, район на брутални боеве. Пташник живее сам с 3-годишната им дъщеря Полина в малък апартамент в предградието на Варшава. Въпреки че Полина се настанява добре в полска детска градина, майка ѝ преживява тежко стреса:
„През последната година тя често ме пита за смъртта, за това кога ще умрем.“
Полина вижда други деца с бащите им, но тя е виждала своето само три пъти от началото на войната. При скорошно посещение у дома тя го прегръща с думите:
„Татко мой.“
За жената от Херсон опитът да се изправи пред травмата от изтезанията е само едно предизвикателство. Тя също трябва да си намери работа, за да си позволи апартамент във Варшава, която сега е дом на повече украински бежанци от всеки друг град.
Притокът на хора изостри недостига на жилища и предизвика скок на цените на наемите на фона на високата инфлация – проблем в много страни, приемащи бежанци.
Майката се бори да създаде дом, чувство за нормалност. Физическата болка и белезите я преследват, но в някои дни липсата на морална подкрепа я боли най-много.
Семейството на съпруга ѝ в Русия подкрепя инвазията. Най-лошото е, че той и други близки остават в капан на окупираната от Русия територия. Жената споделя още:
„Сега съм в безопасност, но там е много опасно. И не мога да знам дали ще оцелеят.“
