Писателят Радослав Бимбалов публикува анализ в социалната мрежа Facebook, в който припомня трагичните събития на днешния ден, в който отдаваме почит на жертвите на комунистическия режим у нас. Публикуваме неговия коментар без редакторска намеса:
„В ИМЕТО НА НАРОДА
Понякога, особено в историята, грозните спомени са по-важни от красивите. На този ден, преди време, една всевластна, надрусана с кръв българска диващина е взела решение да се саморазправя с човеци като нас. Нарочила ги е за врагове, подредила ги е до стената и просто ги е заличила от лицето на земята. В името на народа.
Всяка година на този ден управниците ни упражняват демагогията си върху съзнанието ни. Заклеймяват едно мракобесие от миналото от позицията си на самонадеяни стожери на настоящата демокрация. Преди да им ръкопляскаме сме длъжни да се замислим дали са чисти собствените ни ръце.
Комунизмът беше диктатура на арогантната простащина. Овластени илитерати пишеха кретенски правила и закони, които дори самите те не спазваха. Репресивният апарат беше облечен в държавническа загриженост. Властите се сливаха в едноглаво тоталитарно чудовище, а в нозете му стояхме всички – зависими, кротки, чакащи подаяния.
Бяхме толкова надрусани с пропаганда, че приемахме нормално затворническата си сивота и равноправната си бедност. Втълпяваха ни колко много прави за нас партията, как превръща България в рай. Култът към простащината стана всесилната религия.
Вместо молитви сричахме лозунги с първия си буквар, мъкнехме огромните икони на диктаторите на манифестации, прекланяхме се пред безсмислени паметници.
Да, не сме участвали лично в онзи ужасяващ момент на Народния съд. Но бяхме народа, в чието име са произведени изстрелите. Можем ли да приемем тази своя вина? Можем ли да обещаем пред себе си, че повече никога няма да допуснем да бъдем жертви на онази дрога?
Комунизмът е мръсното ни бельо, което така и не свалихме. Напротив, оставихме го да се срасне с нас, да се превърне във втората ни кожа.
Тя пак сърби. Но не е достатъчно просто да се почешем.“
