Вира Кривошенко споделя пред „BBC“, че е коленичила на земята до входната си врата и е скръстила ръце за молитва с думите:
„Моля ви, не вземайте сина ми.“
За зла беда, Валерий е пристигнал в дома й по същото време, когато са пристигнали и „злите духове„, както нарича тя руските сили. Мъжът е бил доброволец в град Махарив и е доставял храна и лекарства на нея и съседите ѝ – възрастни хора, които не могат или не искат да напуснат родните си места.
Вира вдига очи и разказва, че руските военни сили са били на няколко метра от нея и са изписали със спрей символа „V“ върху колата ѝ, за да избегнат атаки, докато я откарват. Жената твърди, че един от тях се е оказал младо момче, на възрастта на внука й. Тогава тя се е изправила с помощта на бастуна си и се е помолила на глас. „Моля, не вземайте сина ми.“ Всъщност Валерий Кукса е неин зет, но тя го нарича свой син. Руснаците в крайна сметка наистина го отвели.
Вира разказва, че младият военнослужещ е вдигнал пистолета си наполовина и се е обърнал към нея с думите. „Върни се вътре, бабо. Той просто ще ни помогне да избутаме колата“. Вместо това обаче те го принудили да седне на шофьорската седалка на колата и насочили пистолета към него. Колата бързо се отдалечила от къщата и сега възрастната жена не знае нищо за Валерий.
Ако посетите някое село в района западно от Киев, където руската армия тероризира цивилното население в продължение на месец, несъмнено ще чуете история за някой изчезнал. Брат, който е отишъл да занесе бензин на приятел и така и не е пристигнал. Баща, който е напуснал дома си по работа и не се е върнал. Син, който е бил отведен принудително под дулото на пистолет и не е могъл да погледне назад.
Преди инвазията Мария Саенко постоянно се виждала с баща си Николай, тъй като той живеел през няколко къщи от нея в село Хуривщина и идвал почти всеки ден да види нейното новородено бебе. Един ден в началото на руската окупация той изчезнал. Жената споделя, че баща ѝ напуснал дома ѝ и никога повече не се върнал. До днес никой не го е виждал.
Съсед предполага, че Николай е отишъл в съседното село по някаква работа, но не може да си спомни със сигурност. Къщата му е в такъв вид, както когато човек отива до магазина. Мария разказва, че е подала сигнал в полицията чрез автоматична онлайн услуга и оттогава насам единствено може да чака. Всичко, което младата жена знае, е, че баща ѝ Николай Медвид, 56-годишен автомонтьор на непълно работно време, е напуснал дома си на 18 или 19 март и оттогава не е идвал да види внучето си.
В Махарив семейството на Валерий Кукса чака с нетърпение новини. В града все още няма ток и Вира седи на тъмно, до огъня, с дъщеря си Олена и внука си Данил. Те са подали сигнал за изчезване в местната полиция, но Олена се притеснява, че вероятно изчезналият мъж не регистриран правилно, че нещо не е направено както трябва, затова полицията не може да намери съпруга ѝ. Опитала се е да стигне до град Буча, центъра на региона, за да се обърне лично към полицията, но по предното стъкло на колата ѝ имало дупки от куршуми. Младата жена обикаля нервно къщата, опитвайки се да открие последните снимки на Валерий. Тя не знае къде са физическите копия. Къщата е тъмна, по стените има дупки от куршуми, а по пода – счупени стъкла. Един минометен снаряд е преминал през покрива, а други два са избухнали в градината и са разпръснали шрапнели из къщата. Единственото, което Олена успява да намери, са няколко паспортни снимки. Слага ги в една папка с паспорта на Валерий и се готви отново да се отправи към Буча.
В полицейското управление продължават да постъпват сигнали за изчезнали хора, поне по 10 на ден. Роднините на изчезнал човек попълват стандартен полицейски доклад за извършено престъпление. Всяка вечер полицията откарва докладите в град, който се намира на около час южно от него, където те се обработват и качват в база данни. Екипът там също така събира снимки на мъртвите от местните морги и ги публикува в публичен канал в приложението за съобщения Telegram, заедно с кратко описание на трупа.
Олена е чувала ужасяващи истории за хора, отведени в Беларус и в Русия, както и за такива, които са били върнати при размяна на пленници в южната част на Украйна. Всеки, който има изчезнал близък, изглежда е чувал тези истории. Тя е искала да пътува до Киев, за да разговаря с вицепремиера Ирина Верешчук, чийто кабинет се занимава с организацията на този процес, но полицията в Буча ѝ е забранила. На жената е било казано, че цялата информация за Валерий е на правилното място и тя просто трябва да изчака. 3 дни по-късно, миналата седмица, телефонът на Олена иззвънява и жената чува, че се обаждат от офиса на Ирина Верешчук. Жената от другата страна я пита дали е съпругата на Валерий Кукса и Олена потвърждава. Жената обяснила, че мъжът й е разпознат жив сред цивилните заложници в Русия, но къде се намира той и кога Олена ще го види отново, никой не може да каже. Все пак той е жив. „Всичко е наред.„, казва Олена след разговора през сълзи. „Той ще се върне при нас. Мога да изчакам.“
