Бебе се ражда по време на бягство от война. Първото му къпане е в локва. Сега то плаче цяла нощ в страна, която не е неговата, пише “Асошиейтед прес”. Увито в дрешки назаем, детето е едно от най-новите и крехки бежанци сред близо 40 000, избягали от офанзивата на етиопското правителство в предизвикателния регион Тигрей. Те са бързали да стигнат до Судан, често под обстрел, понякога толкова бързо, че е трябвало да оставят семейството зад себе си. В този отдалечен район няма достатъчно храна, а и подслонът е кът. Някои пият вода от реката, която разделя страните, а все повече хора я пресичат всеки ден.
“Вървяхме в пустинята. Спахме в пустинята”, каза бежанката Блейнс Алфао Айлин, която е бременна в осмия месец и се сприятелява с Лемлем Хайло Рада, майката на новороденото. Едната жена е етническа тиграян, другата етническа амхара. Конфликтът можеше да ги обърне една срещу друга, но майчинството се намесва. Това и трагедията. Айлин сподели:
“Не знам къде е съпругът ми и дали е жив.”
Пътуването ѝ отнема четири дни.
“Спах на този шал, който държа, – каза тя, – и щях да се събудя и да го направя отново.”
Почти половината от бежанците са деца под 18 години. В момента около 700 жени са бременни, показват данни на ООН. Най-малко девет са родили в Судан. Изминаха три седмици, откакто етиопският премиер Абий Ахмед изпрати федерални войски в Тигрей, след като обвини силите на региона в нападение на военна база. Правителството на Абий и регионалното ръководство разглеждат другото като нелегитимно, а носителят на Нобелова награда за мир в неделя предупреди, че предстои окончателно нападение срещу столицата на Тигрей.
Цивилните са уловени в средата на това, което някои експерти описват като конфликт, подобен на междудържавна война, толкова силно въоръжена е всяка от страните. Много хора едва знаят защо е трябвало да бягат. Сега хората от всички класове, от банкери до натурални фермери, прекарват до две седмици в така наречените транзитни центрове, чакайки в импровизирани приюти в сухи, почти обезлесени околности точно над границата в Судан; преди това бяха само два-три дни.
Някои бежанци имат малко да ги предпазят от топлината и слънцето и да се извиват под имущество, оскъдно като чадърите. Мъжете са започнали да тъкат изсушена трева във временни домове. COVID-19 може да минава през тълпите, но фокусът на хората е другаде. Повече носят кръстове около вратовете си, отколкото маски за лице. Местните судански селяни са похвалени за тяхната щедрост, но те нямат какво да дадат. По-постоянните лагери за бежанците са на няколко часа път с кола и понякога няма дори достатъчно гориво, за да ги транспортират дотам. Заплахата от военни действия остава, докато чакат толкова близо до границата.
Някои преуморени хуманитаристи са използвали голия под на местна сграда като импровизирана болница, лекувайки рани, за които бежанците твърдят, че са били нанесени с мачете, тъй като дълго време етническото напрежение в Етиопия е било освободено. Властите се опитват да държат етническите тиграйски бежанци отделно от етническите амхарски, от опасения за възможни сблъсъци. Арет Абрахам заяви:
“Не знаем кой се бие с нас. Не знаем кой е с нас или кой не е с нас. Не знаем. Когато войната дойде, ние просто бягаме.”
Успокоението е малко, дори под формата на топла храна. Бежанците могат да изчакат няколко часа, за да получат храна. Понякога не получават нищо.
“Тук съм 14 дни и не съм получил нищо”, каза един. И добави: “Нямам дрехи за носене.”
Но всички носят новата пластмасова гривна на бежанец, раздадена им от ООН, когато са регистрирани. Хората седят и чакат, и чакат. Едно малко момиче, разочаровано, изви главата на пластмасова кукла, докато главата не изскочи.
Мъж се разплака в сгъвката на ръката си, докато държеше малка снимка на 12-годишния си син. Момчето е застреляно, уточни той.
По-постоянните лагери са използвани за последно през 80-те години на миналия век за етиопци, бягащи от глад, влошен от продължилата години гражданска война.
Дълго време тези образи на гладуващи хора бяха залепени за репутацията на Етиопия. Отне десетилетия, за да може страната да се превърне в един от най-големите исторически примери за успех в Африка, с една от най-бързо развиващите се икономики в света. Но след бума, политическите репресии държат под контрол военните действия сред етническите групи.
“Имахме чувството, че сме се справили и вече сме щастливи”, спомня си Менас Хгоос, която сега се оказва, че бяга за втори път в Судан.
“А сега Абий Ахмед ни атакува, а ние просто си тръгнахме само с дрехите на гърба си.”
Много от новите бежанци са твърде млади, за да си спомнят минали нещастия. Оказва се, че те изведнъж са твърде натоварени със своите – и с притеснения за онези, които не са се справили.
“Има и много хора, които живеят там, които не могат да избягат тук”, каза Хафтун Берха, спирайки се да мисли за любими хора, до които сега е невъзможно да се достигне. И добави:
“Това е толкова по-тъжно.”
