Владислав Карамфилов, по-известен като Влади Въргала, влиза в ролята на Коста Папукчията в авторския спектакъл на Надя Асенова „Когато светът беше шарен“. Продукцията е на Драматичния театър в Търговище, а премиерното представление ще бъде на 18 март в голямата зала на театъра.
Кой е Влади Въргала?
Не мога да отговоря на този въпрос, но се радвам, че знам отговорите на другите. Приятелите ми ще кажат, че съм един истински приятел. Децата ми ще кажат, че съм един прекрасен баща. Колегите ми ще кажат, че съм един симпатичен колега. Някои от хората ще кажат: „Един дето навремето ходеше с ланците“. Мисля си, че ако някой знае отговора на въпроса „Кой съм аз?“, то ще изчезне онова фундаментално изявление на българина, когато, във всеки един конфликтен момент, той пита другия: „Ти знаеш ли кой съм аз?!“. Истината е, че отдавна съм спрял да се оглеждам в очите на другите, за да видя кой съм аз. По-скоро искам да има смисъл в това, което работя.
Все по-рядко виждаме Въргала на сцена. Каква е причината за това?
В последните години съм имал много предложения за работа, но не виждах никакво предизвикателство и затова умишлено се самоизолирах. Това беше мой личен избор. А може би, подсъзнателно, не съм се чувствал добре да съм „на гребена на вълната“.
Направих много предавания, в които бях не само изпълнител, а и автор, създател, продуцент. Правих филми, телевизионни продукции, писах пиеси и мога да кажа, че постигнах всичко в сферата, с която се занимавам. И в един момент бях изпратен в дъното на социалната стълбица. Тогава се разочаровах от професията си. Разочаровах се от държавата, от хората и от себе си. А след едно такова разочарование е много трудно да намериш предизвикателството, в което би се включил. Затова толкова много години ме няма.
Откъде идва разочарованието?
Когато отнемеш средствата на един човек, той става безсмислен, престава да съществува. Като телефон, на който не му е заредена батерията. Може да има най-новите програми и най-бързите чипове, но като няма как да му заредиш батерията, той е безсмислен. Така стана и с мен. Последният ми филм беше много успешен, харесван от публиката, международно признат, но успехът не е само в това дали е харесван. За да твори, артистът трябва да може да живее. Всяка липса на ресурс води до творческа незрялост. Ако направиш една пиеса или филм и нямаш средства, за да пътуваш и да ги представиш на зрителите, то какъв е смисълът да ги създаваш?
Навремето, когато се занимавах с кино и телевизия, имах една утеха, че някой ден ще се върна в онова хубаво място, театъра. Смятах, че там има смисъл. Оказа се, че на повърхността остава само популярността. А театърът вече влиза в графата на бутиковите изкуства.
И все пак се срещаме в театъра.
Театърът е мястото, където публиката може да дойде и да види ставаш ли още или не ставаш. Много е лесно да направиш нещо, което хората да гледат и да се „кефят“, но е много трудно да направиш нещо, което да ги впечатли и респектира. А най-голямата реклама на един спектакъл е доволният зрител, без значение на кой театър е постановката и кои актьори участват. Истина е, че хората на изкуството са пророците на живота. Много от събитията, които се случват в света, са описани преди това в книгите, филмите, театъра. Защото хората, които се занимават с изкуство, са като ясновидци за съдбата на човечеството и се занимават с основното нещо – смисълът на живота.
Затова ли прие поканата за участие на търговищкия театър?
Първото нещо, което ме привлече и наклони везните към решението да приема ролята в „Когато животът беше шарен“, беше името на Хайтов. Второто е, че Надя Асенова е много любопитен режисьор и никога не се стреми към суетни себеизяви. Тя не е от мегаломаните-режисьори. Работи с актьорите многопластово. Хайтов е стойностен автор от световен мащаб, а Надя Асенова е успяла да направи драматизация по разказа му, без да се отклонява и разпилява. Намерила е най-правилния път, по който посланията й могат да стигнат до зрителя – чрез хумора. Героят е веселяк, зевзек, който разказва своята история. Хората ще кажат, че е забавна, но като се замислиш, всъщност е много тъжна. Това е един невероятно тъжен разказ, направен по смешен начин.
Това ли те провокира да участваш в „Когато светът беше шарен“?
Провокира ме темата на представлението, а тя е Промяната. В живота на всеки човек идва етап, в който трябва да се пригажда към новото. А това означава да изоставиш някаква своя страст, нещо, което е осмисляло живота ти. В един момент може би трябва да го оставиш, за да продължиш да живееш и да се реализираш. В разказа на Хайтов „Когато светът си сваляше потурите“, българинът ще трябва да си свали и папуците (меки кожени обувки, цървули), защото те не се носят с панталони. Когато обуеш панталони, трябва да обуеш и обувки. А моят герой е папукчия. Да прави папуци, това е смисълът на неговия живот. Това е любовта му. Това е занаятът му. Той се изхранва от него. И в един момент се оказва, че светът вече не иска папуци. И е много трудно да го осъзнаеш и да се пригодиш към новото. Но да се нагодиш не значи да се подмазваш на новото. Или на новите.
Как се нагажда Въргала към промяната?
Лично аз се нагаждам много трудно. Разсъждавам по-консервативно. Най-лесно ми е да изляза и да разказвам вицове. Мога го, но не мисля, че води донякъде. Лошото е, че хората имат неистова нужда от това и само от това. Те не искат да ги поучаваш, не искат да ходят много надълбоко. Искат да ги развеселиш.
И все пак е въпрос на личен избор.
От дълго време правим всичко възможно да заличим националната си идентичност, неглижираме традициите, които имаме, а много лесно приемаме чуждите. Мисля, че нашата задача, на хората на изкуството, е да държим духа български и да направим така, че мъдростта на времето да продължи да съществува.
