От пролетта на тази година бургаският клуб по бразилско джиу-джицу „GFTeam“ предлага тренировки за деца от най-ранна възраст. Най-малкият боец в залата е едва 5-годишен, а човекът, на чиято отдаденост се дължи напредъкът на малчуганите, е 28-годишният Йордан Петров.
Пред Искра.бг той разказа за началото на спортната си кариера, ръгбито, животът извън страната и времето, което му е било нужно, за да осъзнае, че бойните изкуства са пътят, на който иска да посвети живота си.
Йордан влиза в света на спорта още, когато е ученик. Тогава той се среща отблизо с ръгбито и се влюбва в него. Продължава да тренира дълги години, доказвайки се като успешен състезател. Впоследствие се случва така, че Петров прекарва дълго време извън България. Живее 7 г. в Англия, където тренира ММА. Интересът му към смесените бойни изкуства в действителност събужда Пламен Петров-Легендата, който тогава е бил треньор и е подготвял обещаващи кадри на ринга.
Един ден, в края на 2018 година, докато е още във Великобритания, Йордан решава да потърси клуб, в която може да се докосне до света на бразилското джиу-джицу /BJJ/. Отблизо, съсредоточавайки се главно върху него, „без удари, където слагаш кимоно“.
„Когато отидох в такава зала, въпреки че имах някакви познания, осъзнах колко е трудно да приложа наученото до този момент. Буквално имаш дръжки по цялото тяло и като те хванат ограничават движенията ти. Ако нямаш идея как да действаш, не можеш да извлечеш ползи от никоя ситуация“, спомня си треньорът.
Дните минават и той започва да се чувства все повече в свои води, бъдейки на татамито. Йордан печели първия си златен медал през март на 2019 г. Едва 3 месеца, след като започва. Това чувство го запалва категорично по BJJ и той е повече от сигурен, че иска да отдаде живота си на него.
Обратно в родния Бургас, Петров се записва в клуба на Легендата „GFTeam“, където веднага бива добре приет. В рамките на две години има спечелени 4 златни медала по BJJ и 1 сребърен, „който беше в абсолютна, смесена категория. Като видях колко добре ми се получава, реших да се върна и да опитам да се реализирам тук, защото животът в чужбина ми омръзна“.
Печели още 2 медала на плажно ръгби и един на кудо, където главно с техники от джиу-джицу, успява да спечели всичките си битки. Подготовката за състезателните му срещи преминават в залата на Пламен Петров, „защото смятам, че тренировките по бразилското джиу-джицу развиват главните качества, нужни за здрав физически контакт – експлозивност, баланс, координация – каквито трябва да притежаваш в изобилие за ръгбито“.
Един ден Йордан Петров си задава въпроса: „Спортът ни е много добър, защо нямаме детска група?“. Оказва се, че в момента залата не разполага с човек, който да поеме треньорската дейност на една евентуална такава. Тогава Йордан Петров, заедно с Тодор Желязков се заемат със заниманията и стартират с детските класове.
В началото малчуганите са съвсем малко, едва 4, пояснява Йордан Петров. Постепенно групата нараства по естествен начин, „от уста на уста“. На последната тренировка малките надежди на бойния спорт са вече 12-13 и тенденцията е те тепърва да се увеличават.
В началото Йордан комбинира треньорските активности със занимания с отбора по ръгби с идеята да развие спорта в морския град. Впоследствие усеща, че няма как физически и времево да съчетава двете начинания и се посвещава изцяло на бойните изкуства.
- Какво е онова нещо, което получаваш от децата, тренирайки ги?
Първо – децата дават много удовлетворение. Някои от тях, когато дойдоха за пръв път април, не бяха с много добре развита двигателна култура. Затрудняваха се на съвсем базови упражнение като кълбо или други по-специфични от джиу-джицуто. Безценно е да видиш напредъка на малчуганите само за няколко месеца. А те са буквално като гъби, попиват информацията моментално, стига да им е предадена по правилния начин. Много по-бързо усвояват от един възрастен.
- Защо бразилското джиу-джицу е подходящо за всяко едно дете?
Първите неща, както при повечето спортове, са фокусът и дисциплината. Техниките и движенията, които ние прилагаме, се състоят от много детайли. Ако има упражнение от 5 части и пропуснете 2 от тях, няма да ви се получат нещата. Друг важен елемент при BJJ е увереността, която то изгражда. Отделно дава най-добрите резултати откъм самозащита. При нас няма удари, не се изисква агресия, както при голяма част от другите бойни изкуства, всичко е спокойствие и главно мислене. Без да удряме даден опонент, можем да го съборим на земята и да го неутрализираме. С прилагане на хватка можем да го накараме да се предаде без да му вредим.
Прекараното време с приятели в позитивна атмосфера развиват у малките социални умения, правейки ги по-комуникативни и смели пред нови изпитания и трудности, допълва още треньорът.
Най-големият плюс на джиу-джицуто, смята той, е, че в най-ранна възраст изгражда гъвкавост, мобилност, координация, сила. Не по-малко развива и мисловната дейност, „то е като игра на шах. Понякога може да дадеш пешка, за да вземеш царицата. Най-добре играят тези, които използват ума си най-усилено, не всичко е сила и мускули“.
Целите на треньора през новата година са неговите възпитаници да вземат участие в първото още излязло състезание, независимо къде в страната е то. Идеята е „да усетят тръпката каква е, когато отидеш да се съревноваваш с реален опонент, цялата тази енергия, събирането на толкова много хора, запалваш се още повече“, мотивиран е Петров.
За него в момента от първостепенно значение е именно участието. Възможно е децата „дори да не са напълно готови. Важното е да разберат какво е джиу-джицуто и да не очакват да спечелят на 100%. Дори и да загубят, искам на загубилите да им кажа, че няма нищо лошо в това и дори от неуспехите си човек се поучава много повече, отколкото от победата. Днес са загубили само защото човекът срещу тях е бил по-добър и единственият начин те да са на негово място е да тренират повече и по-усилено“.
Единственото предизвикателство, което Йордан отчита изобщо като такова, е свързано с другата му работа на пристанището. Понякога „според трафика на кораби, трябва да съм гъвкав и това изисква да взимам 12-часови дневни и нощни смени“. Често той избира вечерните дежурства, „за да съм свободен през деня и да продължавам да тренирам децата“.
Ето толкова отдаден е младият треньор, който с цената на всичко е готов да преследва мечтите си и да се раздава докрай за мечтите на другите, на подрастващите атлети. Стимул са му „усмивките на децата и тяхната неуморима воля да продължават“.
Петров се сеща за един пример, говорещ за големия хъс на малките:
„Когато започнахме, направихме групова поръчка за кимона на децата. Кореспонденцията с първия производител, с който се бяхме уговорили, не вървеше добре и това забави цялата поръчка доста. Чакахме около 2-3 месеца, докато се случи. През това време никой не се отегчи, не измрънка и не се отказа. Напротив, всички бяха търпеливи, чакаха ги и в момента, в който дойдоха, настана една еуфория, бяха толкова радостни, снимаха се и си личеше голямото нетърпение да започнат да ги носят по предназначение – на татамито и по състезания.“
- Ти самият продължаваш ли да се състезаваш?
Да и нямам намерение да спирам да се развивам. Само доказвайки се като добър боец, аз реално имам възможност да покажа на децата и техните родители, че това, на което ги уча, дава резултат. В този спорт има много хора, които се занимават с треньорска дейност, но самите те нямат извоювани достатъчно отличия и това по някакъв начин поставя под съмненията качествата им на добри бойци и оттам на треньори. Няма как да покажеш нещо, което сам не си изпробвал в реални ситуации, и да гарантираш, че то работи.
