Сутрин е. Даже вече е ден. Към 10:05 часа. Тръгвам за работа. Освежена, мотивирана и усмихната. Еко съм, а и не разполагам с личен автомобил, затова тръгвам към спирката на обществения транспорт в бургаския квартал „Сарафово“.
Автобусът се задава. Точно навреме. Имала съм късмет, доста пъти шофьорите са с чевръсти пръсти на краката, идват по-рано и навременното присъствие на спирката, не ти дава сигурност, че ще „хванеш автобуса“. Отдалеч се вижда, че шофьорът препуска умело с автобуса по сарафовските „пътища“ с маска, която е небрежно увиснала на едното му ухо.
Викам си лято е, Корона-та я е страх от топлото, аз съм с маска и очила, няма какво да ме пипне. Да, ама не.
Влизам в автобуса приветлива и възпитана. Виждам свободна седалка. Леко настроението ми спада. Въпросната седалка за пореден път не е изпрана, мизерно гнусна е, но имам много да пътувам, прежалвам дънките (които след това ще изпера на поне 60 градуса с дезинфектант) и сядам.
С поглед намирам кондукторката, която идва към мен. И тя разчита на липсата на зараза през лятото. С маска под носа стига до мен, поздравявам с „Добър ден“ и подавам сумата за билетчето със „Заповядайте“. Взема припряно стотинките, поглежда ги в ръката си и ги хвърля до мен, на седалката. Не ми дава билет и продължава към следващия пътник.
Обръщам се към нея, с опит да разбера дали трябва да изчакам и защо не ми даде билет. Опитвам да попитам. За по-ясно ще ползвам пряка реч в редовете по-долу К /кондукторка/ и Аз:
Аз: Извинете, какво стана, защо хвърлихте монетите?
К: Аз не съм хранителен магазин, няма да ти броя жълти стотинки!
Аз: Има 30 стотинки на по 5, нямам други пари в портфейла. (Заради пандемията следвам препоръките на специалистите и държа малко пари в брой в себе си, плащам предимно с дебитна карта. В „Бургасбус“ от своя страна, очевидно пандемията не ги вълнува особено и за поредна година в автобусите билет с дебитна карта не можеш да си закупиш).
К: Не ме интересува, трябва да си платиш билета.
Аз: Ама аз си го платих, а вие не искате да ми приемете парите.
К: Не, ти отказваш да платиш. С тия стотинки се ходи в хранителен магазин
Сочи ми табло в автобуса, на което пише, че билет може да се заплати с от 10 стотинки до не видях колко лева.
Аз: Това са български пари и вие нямате право да ги отказвате.
К: Това са правилата.
Аз: Плащането не става по правилата на „Бургасбус“, а по българските закони, които не ги пишете вие! Оставям стотинките, до мен, където ги хвърлихте и като се качат проверяващи ще платя на тях, ще кажа, че вие не ги искате.
К: Не, просто вие не искате да платите и ще ви направят глоба.
Аз: Не, аз плащам, има камери, има свидетели, вие не приемате парите.
И така продължихме да спорим. Изпускайки по някоя нервна дума, дължаща се на абсурдната ситуация.
Любезен възрастен човек ми предложи 2 лева, с които да платя по правилата на „Бургасбус“. Възпитано отказах заради поведението на кондукторката. За съжаление малко по-късно, той ми плати билета без да го видя.
Пиша това, защото напоследък голяма част от персонала на „Бургасбус“ са станали изключително арогантни към клиентите си. А и обещах на кондукторката да я направя известна. В крайна сметка ние им плащаме заплатите. Ние плащаме и загубите, които трупат. За нас 6 по 5 стотинки са 30 и са 20% от цената на билета. 20 по 20 загуби изплащат. В банката не питат с пари с какъв номинал ще ги платят. А кога.
Аз пък питам – кога общинското предприятие „Бургасбус“ ще разбере, че ние плащаме то да съществува и ще започне да се държи с нас с уважение, като работодатели, защото реално сме такива.
И защо шофьор без маска и кондуктор с маска под носа искат спазване на локални правила, след като не спазват национални?
Източник: Мануела Манчева
