За фолка и поп-фолка

През последните двадесет години един феномен трайно се настани в общественото съзнание – чалгата, или за по-благозвучно, поп-фолк. Презирана от едни и фанатично защитавана от други, тя лека-полека пропълзя в пукнатините и запълни пространствата, които по-рано бяха заемани от естрада, сръбска и гръцка музика. Как се стигна дотам, да бъде възприета като българска тази близкоизточна музика с български текст? Как се разви подмяната?

Връщайки лентата назад, без никакво съмнение за родоначалник на българската чалга можем да смятаме Хисарския поп, чиито “Звезди ли искаш да ти свалям” и “Дай си сърцето” откънтяваха в междублоковите пространства през 80-те години на миналия век. Роден Димитър Андонов в пловдивското село Брестник, през 1983 г. той записва вкъщи и издава нелегално аудиокасета с песните си, която се презаписва от широките маси. Друг чест гост на всяка трапеза и събиране бяха сръбските турбофолк хитове на многобройните сръбски звезди, сред които Весна Змиянац, Драгана Миркович и Лепа Брена, както и прочувствените гръцки балади на Василис Карас и сие.

Връщаме лентата още малко назад, и се озоваваме в 60-те години – време на подем и процъфтяване на българската сватбарска музика, представлявана от тракийските сватбарски оркестри: Садовската група, Леновската народна група, Първомайската народна група, последвани през следващото десетилетие от Конушенски народен оркестър, оркестрите „Козари“, „Канари“, и много други. Един от изпълнителите с култов статут, кларнетистът Иво Папазов-Ибряма, придобива дори световна известност с виртуозното изпълнение на този тип музика. Богатите пловдивски села, частни производители на фъстъци и зеленчуци, плащат огромни суми на музикантите, които свирят без прекъсване дълги часове, създавайки музикална пазарна ниша в условията на социализма. Оркестрите не са подпомагани от държавата, но пък имат свободата да се развиват на пазарен принцип и да смесват музиката си с чужда музика, турска, ромска и македонска.

Трябва да подчертаем, че българските народни инструменти, използвани от тези оркестри, са много малко на брой – обикновено тамбура или тъпан, като преобладават европейските инструменти, навлязли у нас в първата половина на века, като акордеон, цигулка и кларинет, а в по-ново време барабани, саксофон, електрическа бас китара и синтезатор/клавишни. Традиционните за българската сватба гайда, гъдулка, кавал и тъпан са постепенно изместени.

Почти всички виртуози, утвърдили употребата на кларинет и акордеон в записи от началото на 20-ти век, са от ромски произход – Рамадан Лолов, Ибро Лолов, Борис Карлов, и други.

В условията на социализма се оформят два типа музикална сцена – контролирана (естрада, народни ансамбли, класически ансамбли), и неконтролирана, като сватбарските оркестри. Разбира се, музикантите са длъжни да преминат през “категоризация”, за да имат право да практикуват, но в артистичен план са сравнително самостоятелни в избора на репертоар и влияния.

Векове наред българинът е живял според изискванията на календарния цикъл, бидейки непосредствен участник и изпълнител в обредите, както и в създаването на песенния фонд. Без оглед на музикални способности и талант хората са пеели на нивата, на седянката, на мегдана, предавайки и възприемайки устната традиция като въздуха, който дишаме. Със засилването на процесите на урбанизация лека-полека връзката между човека и традицията се прекъсва, и обредността отпада, или се запазва в рудиментарен вид.

Създаването на първия фолклорен ансамбъл от Филип Кутев през 1951г. бележи началото на един нов жанр – българското народно хорово пеене, което академизира и поставя българската народна песен в контекста на западната класическа школа. От една страна, това води до запазване и обогатяване на музикални шедьоври, но от друга страна то окончателно изнася българския фолклор на сцената. Гражданинът първо и второ поколение се превръща в отчужден наблюдател, зрител и слушател на същото това, което той изконно е създал; “Изгубил спомена за свойто минало”, както пее Силвия Кацарова в “Топъл дъжд”. Той слуша естрада, която изкуствено се налага отгоре с комисии и конкурси, санитаризирана откъм теми и унифицирана като звучене, в която той не успява да се припознае, която го отегчава, и която е ярко проявление на липсата на избор на културен продукт.

И ето, че през 90-те години настъпва тъй дълго очакваната свобода, свободата да развиваш бизнес, да се самоизразиш, да избереш какво да харесваш. И както винаги, сиренето се оказа с пари, но с палмово масло вместо истинско мляко.

Още през 1993г. Слави Трифонов, дотогава част от свежите за времето си “Ку-ку”, създава Българска музикална компания, която активно промотира и издава изпълнители като Сашка Васева, Кали, Сашо Роман, Томи Чинчири, и доста други, включително и самия Слави Трифонов, който, нека си го кажем, не е певец. Гладът за музика, създавана на български език, се оказва огромен. Естрадата е мъртва, българският рок прохожда, нишата е празна. Разбира се, БМК не е единствената компания, спомогнала за утвърждаването на чалгата/поп-фолка, но е тази, която получава възможността да я популяризира от телевизионния екран почти всяка вечер. Музиката е ориенталска, както и тематиката, но пък езикът е български – и това е всъщност ключовият момент и разковничето.

По-долу можете да видите и чуете селекция от музикални хитове от Близкия изток (Ливан, Иран и Турция), които звучат досущ като нашия модерен “поп-фолк”:

Очаквайте продължение!