За фолка и поп-фолка – втора част

“Кой? Бай Ганьо ли? Ами че ако бай Ганьо не обича музиката, кой други ще я обича? Кой други е можал да внуши на циганите, сиреч на музикантите, такъв респект към себе си, както бай Ганьо? Само като им мигне с око, погледнете вий какво става с тия цигани! Огън! Огън! Завий оная ти цигулка, запищи онзи ти кларнет!

Снагата ти е топола,
на мойто сърце кат два кола.
На фустаня ти тегеля
изгори на мен джигеря…

– Сус бе, ченгене! Не ща аз любовни! На ракия ми свири! – извика им бай Ганьо и тракне с чашата по масата. Почнат „Каран-каранфилчето“, бай Ганьо тракне с чашата, спрат. Почнат „Не щеми ний богатство“ – пак тракне с чашата. Обърнат на „Зелен листец“. „Ха, видяхте ли сега! Е-е-е-е-х! Гел кефим, гел!“… – и бух шишето в земята или в прозореца… Е, кой е майсторът на тия работи? И веднъж ли е било, дваж ли е било? Ама тия жени откъде ще знаят кой е бай ти Ганьо! И да им разправяш колко стъкла си строшил с музика, не могат те разбра!…”

Алеко Константинов, “Бай Ганьо се върна от Европа” – 1894 г.

Архаичните първообрази на съвременната чалга могат да бъдат открити още след Освобождението – едва ли е изненадващо за новопоявила се държава, пребивавала пет века в условията на безправност и съжителство с други етноси. В доста народни песни се откриват цели припеви на турски език, очевидно “вградени” в българския текст поради тяхната популярност по времето на създаване на песента. С установяването на самостоятелното царство България обаче започват постепенни процеси на урбанизация и отмиране на устно създавания и предаван фолклор. Тъкмо поради колективния характер на това творчество професионалният музикант е почти непознато явление в българския живот, довело до популярната поговорка “Музикант къща не храни”.

В началото на 20-ти век се сформират оркестри, свирещи по кафенета и кафе-шантани, включващи доста музиканти от ромски произход, някои от които се утвърждават като изключителни виртуози на нововъведените европейски и нетипични за българското музициране инструменти: цигулка, акордеон и кларинет. Макар и със засилено ориенталско звучене, песните са на български език и често се изпълняват от много даровити бъгарски певци и певици.  Тази музика се развива успоредно с традиционната народна музика, която обаче започва да отмира едновременно с отмирането на традиционния селски бит, и след средата на 20-ти век се превръща основно в сценично изкуство.

Тенденцията продължава в течение на целия 20-ти век, като по времето на комунизма се наблюдава бум на сватбарската музика, която до голяма степен стъпва върху оригинални текстове на народни песни от тракийския регион. Неслучайно първите чалга хитове са дело на тъкмо такива оркестри – “Радка-пиратка” на Радо Шишарката и орк. Белите шишарки, Тони Дачева и оркестър Кристал.

През 90-те години обаче се наблюдава нещо рядко срещано дотогава – оркестрите започват да изпълняват песните си на смесица от български, ромски и турски, а понякога изцяло на ромски или турски, и всичко това минава в графата “поп-фолк”, или “нов фолк”, както е наричан в началото. Материал, който нито в музикално, нито в текстово отношение се родее по какъвто и да било начин с българския фолклор, гордо се изправя на сцената като легитимен наследник.

Какво прави това възможно е доста добре известно, и възпято от същия този Радо Шишарката в “култовата” му песен “Тигре, тигре”:

„Айде, борци, дайте ни пари,
дайте ни пари, хубави жени“

Още по-ясно се изразява Валдес в “Жега”:

„Застраховайте при нас,
Xолдингът е символ власт,
Eвала на холдинга,
Eвала бе, София“

Свободните пари през периода, който може да бъде охарактеризиран с най-разпространеният за тогава израз “да ловиш риба в мътна вода”, се управляваха от борческата прослойка, която ги инвестира в музиката, която харесва и разбира – чалгата. Една от първите компании, занимаващи се основно с откриване на чалга таланти и тяхното продуциране, е Българска музикална компания на Слави Трифонов, създадена през 1993г. Известно е, че шефът на ВИС Васил Илиев е отивал на среща със Слави Трифонов, когато е застрелян. Другата ключова за развитието на чалгата компания е известната на всички Пайнер. В края на 90-те чалгата вече си беше проправила път до ефира на Българска национална телевизия.

Останалите музикални жанрове, останали без държавна поддръжка и без функционираща музикална индустрия, съществуваха основно в сферата на самодейността и ъндърграунда. Музика на български език почти не се създаваше, която да бъде разбираема, достъпна и запеваема за целокупното българско население.

Полуразбираеми текстове зазвучаха отвсякъде по кафенетата, сергиите и кабелните телевизии, повтарящи до безумие една и съща мантра: парите са всичко; нямаш ли пари, си нищо; жената е стока, както колата.

“Мъни, мъни, мъни, мъни,
животът е пари
мъни, мъни, мъни, мъни,
и готини жени”

(Кондьо, “Мъни”)

“С пачката дебела, няма знай пандела.
Имаш ли си „Мерцедес“,
всеки те зачита днес!
За милиони няма закони,
за кокошка няма прошка”

(Симпатяги, “За милиони няма закони”)

“И ловец съм, и рибар съм,
На закона мамата ебал съм,
Чужди булки във коли,
Язовири и гори”

(Валдес, “Рибна фиеста”)

Пословиците “Който не работи, не трябва да яде” и “Залудо работи, залудо не стой” бяха окончателно изтрити от колективното съзнание, и подменени със стремеж към далавери, измами и лесно придобиване на пари:

“Пирамиди, фараони и балъци за милиони.
Куче влаче, рейс, диря няма няма хей.
Човека взе парите, каза: „Чакай малко.“
,хвана самолета, дръжте му петите.”

(Володя Стоянов, “Пирамиди, фараони”)

Младата жена, която в народните песни е изгреяла ясна звезда, денем грее като слънце, а пък вечер – като звезда Вечерница, е брутално свалена от пиедестала си и е наредена до магистралната работничка. Тя се облича, държи и предлага като нея, нейната обменна валута е сексуалността й. В преводната гръцка песен на Нотис Сфакианакис “Опа опа” в изпълнение на ромската певица Валентина чуваме:

“Хей, войниче, искаш гадже
гадже пушката да смаже.
Лесно ще застанеш мирно,
трябва само да ти свирна…”

Отвратителният текст, адаптиран върху гръцката мелодия, се възприема като българска песен, и се закичва с наименованието “поп-фолк”.

През същия период на помощ на чалгата се притичат някои утвърдени поети и текстописци, сред които се откроява името на Надежда Захариева. Съпругата на известния поет Дамян Дамянов пише голям брой текстове за Лия и Кондьо, Софи Маринова, Кати, Виктория и Супер Експрес. През 2005 г. тя е назначена за заместник-министър на културата от листата на ДПС.

Българската аудитория реагира различно на чалга инвазията. Някои се дистанцираха пасивно и напълно я игнорираха; други я погледнаха с насмешка, дори във вестниците се появиха шеговити “литературни анализи” на чалга текстове. Третият тип аудитория обаче, активната, която посещаваше чалга концерти и слушаше тези песни на всякакви събирания, се оказа решаваща и взе превес. Инвестицията се изплати многократно, а пораженията надминаха очакванията по мащаб и дългосрочност на нанесените щети.

Наивно е да се гледа на чалгата просто като на музикално течение. Стилово тя обхваща доста широк диапазон, като се започне от народно-звучащите македоноподобни мелодии на Пирин Фолк до близкоизточните денс хитове, през сватбарските класики и преводните гръцки и сръбски песни. Едно обаче ги обединява – езикът, на който се изпълняват. Чуждата мелодия е средство за пренасяне на българския текст, и така подмолно се налага като българска небългарска музика, размивайки границите на представите на публиката за свое и родно, особено на младото поколение.

Всяка музика, разбира се, има право на съществуване, но това, което се случи в България, остава без еквивалент. Това е единствената наистина поставена на пазарен принцип музика поради липсата на закон за спонсорството от частни меценати или държавна поддръжка и грантове за други стилове музика на български език, които да бъдат произвеждани, и които да служат като контрапункт и противовес.

Завършвам с цитат отново от “Тигре, тигре”, който е трагично актуален за момента: “Във тунела има дупка, няма светлина”. И разбира се, с музикален поп-фолк поздрав!

Очаквайте продължение!