Рен Уенбинг не желае да напусне кухата тухлена сграда, която някога е била процъфтяваща фабрика в китайския производствен център Дунгуан, пише „BBC“.
„Всички работници се чувстват изумени“, споделя 54-годишният мъж, докато посочва мястото, където някога е сглобявал мебели и където всички са се събирали да обядват.
Собственикът на компанията е преместил производството в Югоизточна Азия, за да намали разходите. Самият Рен признава, че от фирмата му дължат повече от 80 000 юана (11 000 долара) като обезщетение за съкращение, чието изплащане може да отнеме години.
„Разочаровани сме и сме тъжни“, добавя той, докато една машина нанася удар с чук по прозорците.
Рен не само скърби за загубата на мебелната фирма. Той скърби за отминаването на някогашната неудържима китайска икономика, а сегашното положение затруднява намирането на работа за милиони работници. За хора като него сега в Китай не се произвежда достатъчно. Западът обаче обвинява Китай, че произвежда прекалено много – това беше доминиращото послание по време на неотдавнашното посещение на американския финансов министър Джанет Йелън. Тя упрекна Пекин в „нелоялни икономически практики“, в това, че произвежда повече, отколкото му е необходимо и отколкото светът може да си позволи да поеме.
Марката „Произведено в Китай“, която е гравирана, зашита или брандирана върху тениски, маси и телевизори в толкова много домове по света, сега търпи неистова промяна. В момента страната се е насочила към производство на електрически автомобили, които навлизат в Германия, и на слънчевите панели, които захранват европейските политики за възобновяема енергия. И това тревожи Запада.
Нарастващото търговско напрежение със Съединените щати, строгите блокировки поради COVID и глобалният спад означават, че някои производители, които някога са се стичали към китайските брегове, търсят препитание другаде. Чуждите инвестиции в страната са на своето 30-годишно дъно. Но сега старите индустриални стълбове на мебели, дрехи и електрически стоки се борят за оцеляване, докато Пекин гледа към своите „нови производствени сили“: слънчеви панели, литиеви батерии и електрически автомобили. Докато показва акумулаторните батерии на компанията, продавачът Ян Му, 4разказва:
„Ние изнасяме за Обединеното кралство, Белгия, Германия, предимно европейски страни, но също и за Африка, Австралия, Южна Америка, Северна Америка и също Югоизточна Азия.“
Неговият е един от щандовете на изложение, организирано от стотици компании за съхранение на зелена енергия в обновен и преназначен стоманодобивен завод в края на Пекин. Мъжът продължава:
„Мисля, че китайските компании водят целия пазар за съхранение на енергия. С иновации, с нови технологии, продажби на батерии, PCS (системи за преобразуване на енергия)… е, всичко. В момента мисля, че 80% до 90% от съхранението на енергия оборудването е проектирано и произведено в Китай.“
На няколко часа път с кола от Дунгуан има още признаци за мащаба на тази индустрия: има слънчеви панели, докъдето стига окото. Китай е инсталирал повече слънчеви панели през последната година, отколкото Съединените щати са успели да изградят за едно десетилетие, а масовото производство, което се извършва тук, сваля разходите до половината от това, което беше миналата година.
Производителите в цяла Европа се борят да се конкурират с тази процъфтяваща индустрия. През 2023 г. 97% от слънчевите панели, инсталирани в цяла Европа, идват от Китай. Но новите индустрии на Китай са много по-малко трудоемки от тези, които някога са подхранвали грандиозния му растеж – и изискват специализирани, висококвалифицирани работници и все повече роботи. Въпреки че младежката безработица в Китай направи по-големи заглавия, общият процент на безработица в градовете все още е над 5%.
САЩ и Европейският съюз вярват, че това е начинът, по който Китай се опитва да спаси икономиката си – произвеждайки зелени технологии на намалени цени и субсидирани от държавата, за да ги продава в чужбина. Те казват, че това е тактика, която намалява цената на слънчевите панели и други нововъзникващи технологии и изгонва западните фирми от бизнеса. Китай казва, че успехът му се дължи на иновациите, а не на държавните субсидии и има търсене на техния износ, докато страните преминават от изкопаеми горива към по-щадящи климата източници на енергия.
Изхвърляне от старото
Но Рен не може да си намери работа в новата история, която подлага успеха на Китай. Той напуска семейната си ферма в Хенан като тийнейджър и се премества в Донгуан, град в южната крайбрежна провинция Гуангдонг с толкова много производители, че е станал известен като „фабриката на света“. Нито веднъж мъжът не се връща у дома за 11 години. Той е един от близо 300 милиона работници мигранти, които са се преместили от селата в Китай към големите градове в търсене на работа. Повечето изоставят семействата си: децата на Рен се отглеждат от своите баби и дядовци, докато той и съпругата му живеят в Донгуан, където се смята, че три четвърти от 10-милионните жители на града са пришълци.
„На децата ми, разбира се, им липсвам“, признава той, добавяйки, че той и съпругата му „не са имали избор“ и е категоричен:
„Не печелехме много. След ежедневните разходи за живот, парите, които изпращахме вкъщи за родителите ни, парите за образованието на децата ни… не ни оставаше много.“
„Всички работници мигранти се сблъскват с това“, продължава той и обяснява:
„Ако искаме да осигурим издръжката на възрастните хора и децата си, трябва да живеем далеч от близките си и да работим в други провинции. Това е реалността.“
Сега, когато бъдещето на Китай е на кръстопът, животът им също. В момента Рен и съпругата му живеят в стая, която може да побере само едно легло и странична масичка. Това е мястото, където той седи, докато превърта през телефона си, търсейки обяви за работа. Повечето фабрики предлагат по-малко от 16 RMB (2,50 долара) на час минимална заплата. Една реклама предлагаше само 13 RMB на час. Той се нуждае от парите си от съкращението и се е обърнал за помощ към съда, за да ги получи. Но собственикът изглежда е напуснал страната, оставяйки него и около 300 негови бивши колеги в парична безтегловност. Мъжът изтъква:
„Свидетели сме на промените в Донгуан и имаме силни чувства към тази земя. Това е нашият втори дом. Ще се почувстваме много тъжни и изгубени, ако трябва да напуснем тук. Няма да забравим какво направи местното правителство, опитвайки се да ни даде повече ползи. Това се дължи на правителствените политики, които ни дадоха работни места и успяхме да си изкарваме прехраната.“
От средата на 80-те години на миналия век, точно след отварянето на Китай към света, Донгуан се превърна във водещата експортна и производствена база на страната. Той произвежда евтини дрехи, играчки и обувки. Тогава десетки хиляди работници щяха да се наредят на опашка пред портите, за да започнат смяната си да правят обувки за износ в Съединените щати. През последните години обаче работниците започнаха да искат по-високи заплати, докато компаниите започнаха да намаляват цените, за да спечелят договори, свивайки още повече печалбите. Тогава Доналд Тръмп пристигна в Белия дом, като наложи мита върху китайски продукти – включително обувки. Фирмите – търсейки по-евтини текущи разходи и защита от търговските войни между САЩ и Китай – започнаха да се оглеждат другаде.
Сега в един почти изоставен квартал на Дунгуан има километри празни ниски сгради, които приличат на призрачни фабрики. Единственият обитател е самотен охранител, който маха с ръка на всеки любопитен зяпач. Постоянното бръмчене на шевни машини е заменено от песните на птиците, а упоритите корени на банянови дървета са си проправили път под бетонните скелети на сградите. Топлият и често влажен южен климат помага на природата да поеме онова, което хората са оставили.
Усвояване на новото
Донгуан обаче не се отказва: той се опитва да се трансформира като високотехнологичен център, за да се опита да възстанови част от предишната си слава. На брега на езерото Соншан технологичният гигант Huawei изгражда кампус, в който да помещава 25 000 служители. Има нов научен парк и редица с хотели.
Алън Лий спи в прясно боядисания си офис, докато се опитва да се възползва от новата посока на града. 32-годишният мъж, преживял икономическия спад, за да започне своя бизнес, се е насочил към износа на високотехнологични машини за Европа. Ето какво споделя той:
„Много хора загубиха работата си през последните години. Хората задлъжняха и бяха принудени да продадат имотите си. Виждаме, че много компании страдат от намаляващо търсене в износа. Мениджърите са изправени пред голям финансов натиск и дори трябва да затворят фабриките си. Избрахме да се фокусираме върху търговията, за да нямаме натиск върху производството.“
Но тези работни места изискват познаване на новите технически умения, които хора като Рен тепърва ще придобиват. Надеждите му да получи парите, които му дължат от предходното работно място, се стопяват. Той мисли какво ще каже на децата си, защо баща им е останал без работа.
„Не знам как да дам добър отговор. Мога просто да кажа – майка ти и аз сме далеч, защото искаме да осигурим по-добър живот и по-добро образование. Надяваме се, че можете да научите неща, така че в бъдеще да не трябва да работят толкова усърдно, колкото и ние.“
