Когато репортер на “BBC” пита 72-годишния фермер Хуанчун Цао за пенсията му, той реагира с насмешка. Мъжът пуши от собственоръчно свитата си цигара, свива вежди и клати глава, сякаш самият въпрос е абсурден.
„Не, не, нямаме пенсия“, казва той, като поглежда към съпругата си, с която живее повече от 45 години.
Цао принадлежи към поколението, станало свидетел на раждането на комунистически Китай. Подобно на страната си, той е остарял, преди да успее да забогатее. Като много други селски работници или работници мигранти, възрасният мъж няма друг избор, освен да продължи да работи и да печели пари, тъй като е част от неособено надеждната мрежа за социална сигурност. Забавянето на дейността на икономиката, намаляването на държавните помощи и продължилата десетилетия политика, насърчаваща отглеждането само на едно дете в семействата, доведоха до разрастваща се демографска криза в Китай под ръководството на Си Дзинпин.
Пенсионният фонд е на изчерпване, а страната няма време да изгради и да финансира нов достатъчен фонд, чрез който да се погрижи адекватно за нарастващия брой възрастни хора. През следващото десетилетие около 300 млн. души, които в момента са на възраст между 50 и 60 години, ще напуснат работната сила на нацията. Понастоящем това е най-многобройната възрастова група в страната, почти равна на броя на населението на САЩ. Належащият въпрос е кой ще се погрижи за тези хора, а отговорът зависи от това къде и на кого ще бъде зададен той.
Към днешна дата Цао и съпругата му живеят в североизточната провинция Ляонин, някогашното индустриално сърце на Китай. Огромни площи земеделска земя и минни залежи обграждат главния град Шенян. Димът от металургичните заводи изпълва хоризонта, наред с някои от най-добре запазените обекти на световното културно наследство на страната от времето на династията Цин. Почти една четвърт от населението, живеещо тук, е на 65 или повече години, а напоследък все повече хора в трудоспособна възраст напускат центъра на тежката промишленост в търсене на по-добра работа и живот в по-големите градове. Децата на възрастната двойка също са се преместили, но все още са достатъчно близо, за да ги посещават често.
Поколения наред Китай е разчитал на синовния морален дълг, за да запълни празнините в сферата на грижите за възрастните хора. Синът или дъщерята са били длъжни да се грижат за застаряващите си родители. В наши дни обаче синовете и дъщерите, на които застаряващите родители могат да разчитат, са все по-малко, а една от причините е дългогодишната политика, насърчаваща родителите да раждат само по едно дете. На практика държавата не позволяваше на двойките да имат две или повече деца в периода 1980-2015 г. С развитието на бързия икономически растеж през последните години младите хора се отдалечиха още по-осезаемо от родителите си, като оставиха все по-голям брой възрастни хора да се грижат сами за себе си или да разчитат на държавни субсидии.
Според данни на държавната Китайска академия на науките обаче пенсионният фонд може да изчерпи финансовите си средства до 2035 г. Това е оценка от 2019 г., изготвена преди избухването на пандемията, която засегна силно китайската икономика. В резултата на това Китай може да се окаже принуден да повиши и възрастта за пенсиониране, което се обсъжда активно от години насам. Засега страната е с една от най-ниските възрасти за пенсиониране в света – 60 години за мъжете, 55 години за жените, упражнявали интелектуален труд, и 50 години за жените от работническата класа. Според икономисти обаче това няма да бъде достатъчно, ако Китай действително иска да избегне това, което може да се превърне в хуманитарна криза само след 25 години.
