Всеки път, когато 52-годишната Анна е развълнувана, тя усеща смразяващото докосване на дуло на пистолет между веждите си – натрапчиво напомняне за среща с група руски войници на нейната улица преди около година, пише „Асошиейтед прес“.
В този ден, сред сълзи и писъци, войниците заплашват да убият нея и съпруга ѝ, стрелят с куршуми в земята между краката им и след това отвличат зет ѝ на неизвестно място, очевидно бесни, че не може да ги насочи къде могат да намерят алкохол. Две седмици по-късно съпругът на Анна, който самият е бил хоспитализиран преди това поради сърдечни проблеми, намира тялото на брат си в гората, недалеч от селото, където живеят, в окупирана от Русия област в югоизточната Запорожка област на Украйна. 2 седмици след това той също умира.
„Сърцето му не можеше да го понесе“, споделя Анна. Сама и уплашена, жената потъва в депресия.
„Не знам как се справих с това“, признава тя, повтаряйки фразата отново и отново, докато сълзите се стичат по лицето ѝ. На 22 ноември тя най-накрая успява да избяга от дома си, присъединявайки се към група бежанци по „коридора“, 2-километров (1,2 мили) преход по фронтовата линия на битките, която украинците също наричат „сивата зона“, разположен между Белгородска област на Русия и Сумска област на Украйна.
Последният коридор за бягство
От началото на войната в Украйна хиляди хора са избягали от окупираните от Русия райони по безброй маршрути. Сега, след почти две години, „коридорът“ е единствената им възможност да преминат директно в Украйна. Позволено им е да се движат свободно през зони, контролирани от Русия, повечето вземат автобуси до коридора от домове в цялата страна: Запорожие и Херсон на югоизток, Донецк и Луганск на североизток и Крим, южният полуостров, който Русия анексира през 2014 г.
След като стигнат до коридора, те трябва да продължат пеша, минавайки през открита, обезлесена ничия земя, бръмченето на артилерия и звуците на дронове от близки битки, отекващи в ушите им. Те са предупредени преди да тръгнат, че никой няма да може да гарантира безопасността им, докато пресичат. Някои пътуват с деца или възрастни родители. Докато пристигнат в Суми, хората са изтощени, едва намират сили да носят малкото вещи, които са успели да грабнат, преди да избягат. И все пак за мнозина оставането в окупираните зони не е опция.
„Да останат там е равно смърт за тях“, казва Катерина Арисой, директор на неправителствената организация Плуритон, която създава приют с доброволен персонал в Суми.
„Те се борят да си тръгнат заради мъчения, отвличания, убийства. Просто не могат да останат там.“
Мрачен и пасен живот в окупирана Украйна
Цивилни в окупирани територии са задържани по незначителни причини, като например говорене на украински или просто защото са млади мъже, според разследване на „Асошиейтед прес“, проведено по-рано тази година. Хиляди са държани без обвинения в руски затвори и райони на окупираните територии.
Правителството на Украйна изчислява, че най-малко 10 000 цивилни са задържаните.
От двете страни на коридора бежанците са подложени на строги обиски и разпити. От руска страна някои, особено мъже, нямат право да преминават.
Мнозина се страхуват и се съгласиха да говорят пред медиите само при условие за анонимност. Анна отказа да предостави фамилното си име от страх от последствия срещу роднини, които все още живеят в окупираната зона на нейната провинция.
„Те не ни смятат за хора“, казва Анна за руските войници.
Освен това причината много хора да бягат са новите закони, принуждаващи жителите на окупираните райони да придобият руско гражданство. В доклад на Лабораторията за хуманитарни изследвания към Училището по обществено здраве на Йейлския университет се казва, че те трябва да направят това до юли 2024 г. или могат да бъдат депортирани, включително в отдалечени райони на Русия. В приюта тези, които са успели да избегнат издаването на руски паспорт, говорят с видима гордост. Никой не говори на глас за получаването на такъв.
Постоянен поток от бежанци
Скоростта, с която хората преминават през коридора, зависи от времето и ситуацията на фронтовата линия. Напоследък, с постоянното понижаване на температурите преди зимата, средно 80-120 души се връщат дневно, обясни Арисой. Тя подчерта, че най-високите числа са регистрирани след срутването на язовир Каховка в Южна Украйна по-рано тази година, когато около 200 души на ден бягаха.
Повече от 15 500 души са преминали през приюта на Плуритон от отварянето му през март, разказа Арисой, самата тя бежанка, която напуснала дома си в източния град Бахмут, след като е превърнат в развалини и превзет от руските военни сили през май.
„Аз също загубих всичко. … Познавам чувството, когато загубиш дома си, живота си, статуса си, когато станеш като нула“, каза тя.
Дълго пътуване до място наблизо
Преди войната 73-годишната Халина Сидорова напуска град Запорожие, където се намират нейните деца и внук, за да се грижи за възрастната си майка в село извън Полохи, друг град в провинция Запорожие, на около два часа път с кола. По време на войната двете области са разделени от фронтова линия, която Сидорова не може да пресече, и тя изведнъж се озовава на окупирана територия, изолирана от роднините, които е изоставила. Сидорова взема решение. Малко преди смъртта на 93-годишната ѝ майка тя ѝ казва:
„Мамо, когато си отидеш, ще остана тук до девет дни, ще дойда на гроба ти да се сбогувам и след това ще се прибера. ”
Когато идва моментът, тя мълчаливо опакова нещата си, грабва бастун и се впуска в предизвикателното пътуване: цял ден пътуване с автобус през други окупирани територии и в Русия, където тръгна пеша по коридора. Сидорова не казва на никого, че си тръгва. През целия труден път тя намирала утеха в молитва. Докато седеше в приюта в Суми, тя сподели:
„Четях молитвата през целия път… през цялото пътуване, дори когато заспах, продължих да чета.“
Когато най-накрая се прибере у дома в град Запорожие, пътуването на Сидорова ще е изминало почти целия ѝ кръг.
Противоречиво решение
Анна и съпругът ѝ първоначално се съпротивляват да напуснат дома си. Но с течение на дните все повече руски войски започват да окупират празни къщи и гори, ситуация, която според нея е станала „ужасяваща до краен предел“. През януари те засичат брата на съпруга ѝ, докато се прибира от работа, и го питат откъде могат да вземат алкохол. Той им казва истината: не знае. Когато се прибрал, двама въоръжени руснаци дошли в дома му и започнали да го бият с пушка в двора му, разказа Анна. Когато тя и съпругът ѝ, който живеел срещу къщата на брат си, изтичали да видят какво става, руснаците започнали да стрелят в краката им. Жената си спомня, че един от тях насочил пушка към челото ѝ и отбелязал: „Сега ще те убия“. Руският войник редува насочването на пистолета към гърдите ѝ, а след това стреля в краката – нейните и тези на на съпруга ѝ, преди в крайна сметка да ги пусне. Деверът нямаше да бъде пощаден. Две седмици по-късно съпругът ѝ щеше също да е мъртъв. Но едва 10 месеца по-късно, на рождения ден на 10-годишния си внук, Анна най-накрая решава да си тръгне.
Внукът избягал с дъщерята на Анна в Полша в първите дни на войната. Когато Анна се обажда да му честити рождения ден, той ѝ казва:
„Защо си там? Нуждаем се от теб.“
По-малко от седмица след обаждането тя си тръгва. Точно в този миг тя изпитала носталгия по дома, залипсвали ѝ цветята, които била засадила в двора на дома си, и малката ограда и пътеката, които били построили със съпруга ѝ.
„Винаги сме правили всичко заедно“, споделя тя.
Когато влязла в коридора от руската страна, войниците ѝ изкрещели „махайте се оттук!“ и тя избухнала в сълзи. Пътуването не било лесно. Времето било студено и тя паднала и наранила коленете си, докато влачела няколко чанти с оскъдните си вещи.
В приюта в района на Суми тя седи на по-ниска койка, главата ѝ е облегната на ръба на леглото над нея. Предстои ѝ пътуването до Полша. Двете ѝ измръзнали ръце са украсени с брачни халки: нейната отляво, а на починалия ѝ съпруг отдясно.
„Искам да се прибера вече“, споделя жената с треперещ глас.
